“Момичета пребиха своя съученичка“, “Момче наръга с нож свой съученик”, “11-годишно момиче почина след ритник в корема“ - количеството на ужасяващите заглавия с подобно съдържание с всеки изминал ден заплашително расте.

Само през 2016 г. броят на регистрираните случаи на насилие в българските училища е над 4970, като 2270 от тях са на физическа основа, а над 2700 са тези, в които разрушително въздействие върху психиката на детето оказва вербалният тормоз. Това сочат данните на Министерството на образованието. Статистиката отчита и сериозно повишаване на кибертормоза при подрастващите – за същия период сигналите са 1493.

Защо се случва това? На какво се дължи засилващата се тенденция деца да посягат над деца? А възрастовият праг да се снижава все повече? Защо броят на подобни инциденти, за които четем и чуваме по медиите почти ежедневно, става все по-голям? Страшно и тъжно...

Само преди броени дни позната ми сподели една наистина възмутителна случка, разиграла се пред собствените й очи в детската градина, която посещава детето й. Баща лично отишъл да се саморазправи с детската учителка на сина си и публично й зашлевил шамар. Поводът за гневната му реакция била забележката, която педагожката си позволила да направи на сина му за това, че започнал да бие другарче от групата си. Тя го смъмрила и го наказала да седи на столчето, докато другите деца танцували в кръгче. Явно бащата е побеснял от разказа на детето си и не е успял да обуздае буйния си нрав. Това ли е обаче поведението, което един родител трябва да демонстрира пред детето си? Подобен пример от страна на родител не оказва ли пагубно въздействие върху психиката и душевността на едно дете, изграждайки у него погрешна представа за ценностна система?

С този пример нямам за цел да защитавам или осъждам която и да е от страните. В случая обаче, когато едно дете посегне на друго, редно е авторитетът или педагогът да се намеси и да направи забележка на провинилия се.

Защо давам точно този пример? Защото именно ние, родителите, сме първите, които носим отговорността за постъпките на нашето дете в света извън дома. Защото всички ние, като родители, сме длъжни да възпитаваме и изграждаме неотменно у рожбата си основите на изконните човешки добродетели, давайки й личен пример чрез собственото си поведение и отношение към света и околните. В този ред на мисли не е учудващо и агресивното поведение на детето, което то е проявило над свое другарче. Поведение, което най-вероятно е следствие от примера, който в конкретния случай бащата дава на своя син.

С какво можем да помогнем като родители:

Научете детето си да уважава връстниците си

Основното правило е като родители да научим детето си да уважава връстниците си, както и да прави разлика между физическо и психическо насилие. Да знае, че обидата и подигравката могат да натъжат другарчето му и да потиснат настроението му, да го направят нещастно. Говорете открито с него за насилието.
Кажете му, че не трябва никога да посяга на свое другарче. Ако пък друго дете посегне на него, нека с добри думи да се опита да му обясни, че не иска да се кара с никого. Обяснете му, че каквото и да се е случило, вината не е негова, че то с нищо не е заслужило да бъде тормозено. Окуражете го и избягвайте осъдителните коментари. Комуникирайте и питайте. Въпроси от подобен характер никога не е излишно да му задавате: "Някой бил ли е лош с теб", "Онова дете нарочно ли те нарани", "Повече от веднъж ли се случи", "Децата шегуват ли се с теб" и т.н.

Изслушвайте детето си

Майките и бащите трябва да бъдат готови да изслушват – това е историята на детето ви, оставете го да я разкаже. Вярвайте му и го подкрепяйте. Винаги показвайте отношение към неговите емоции, вълнения, впечатления и преживявания. Не убивайте желанието му да споделя с вас. Никога не употребявайте фрази от типа: "Изчакай малко, че имам работа", "Не ми пречи сега, после ще ти обърна внимание" и т.н. Такова отношение единствено може да нарани самочувствието на детето, да предизвика у него реакции като отчуждение и дори гняв.

Научете го да споделя с вас

Ако детето ви не е от най-разговорливите, научете го да споделя с вас. Нормално е не всеки път да му се говори, а дори има и такива деца, които изобщо не обичат да разказват на родителите си как са прекарали времето си в детската градина или в училище. Разговаряйте с него като с приятел. Попитайте го с какво можете да му помогнете, чувства ли се щастлив сред приятелите си, внимателно ли е към тях, а те – към него? Дори и да не желае да споделя нищо с вас, на другия ден го попитайте отново. Така постепенно ще свикне с идеята, че няма нищо лошо в това да ви разкаже за всичко онова, което го е развълнувало, натъжило или усмихнало.

Как трябва да реагират родителите

Когато детето разкаже за упражнено насилие, родителите често избират някой от следните грешни варианти: да кажат на детето си да се изправи срещу насилника, да игнорира и избягва насилника или пък самите те да вземат нещата в свои ръце. Според психолозите обаче ако кажем на детето си да се изправи срещу насилника, може да му внушим, че е единствено негова отговорност да се справи със ситуацията. Т.е. изпращайки детето си обратно в ситуацията без повече информация, е възможно да му причиним повече страдание. По-ефективно би било да поговорим спокойно с него и да му предложим да бъдем отбор, за да се справим със ситуацията. Най-важното е да помогнем на детето си да разбере, че не е само, и да почувства, че всички са отговорни за решаването на проблема.