8-ми март е страхотен повод да поговорим за женствеността. Макар да е вътрешно и лично усещане, женствеността се е превърнала в стандарт, който определя кое е добро и кое е лошо за нашия външен вид, обноски и поведение. Възприятието за „идеална жена“, както знаем, е променлива величина през годините. Ето как я виждам аз.

Първият женски идеал, с който се сблъсках осъзнато, беше в училище. В часовете по литература говорехме за образа на българката в епохата на Възраждането, която е колкото красива, толкова и трагична. От Гергана в „Изворът на белоногата“ до Баба Илийца и Рада Госпожина, жената от онези времена е изтъкана от саможертва и смелост. Крехка и безумно силна едновременно, тя не се колебае да стигне до крайности, за да изпълни дълга към семейството и родината.

Това запечата в съзнанието ми, че истинската жена е горда и не се страхува да се изправи сама срещу проблемите.

Трудът краси жената

Комунизмът налага друг образ на българката – тя е физически силна, нейната свобода се реализира през нейния труд, разбира се, наравно с мъжете. Огледайте паметниците, когато се разхождате по улиците – жените там орат, копаят, воюват. Те имат здрави рамене и широк ханш. Те изобщо не са „секси“, защото модата е „буржоазна зараза“. Женствеността и сексуалността по време на режима са въпрос на лоялност към правилата.

Баба ми казваше, че ставаш жена, когато завършиш някакво образование, намериш си работа и се омъжиш. Това е нормата – и ако може да родиш две деца, преди да си станала на 30 години. Отклонения, под формата на хубави дрехи и обувки, са били допустими в корекомите или чрез роднини в чужбина.

Въпреки универсалната женственост в онези времена, многото табута и книгата „Мъжът и жената интимно“ като единствен отговор на всички „срамни“ въпроси, еманацията на жената през образованието и кариерата вече тотално не подлежи на въпрос.

Красотата преди всичко

През 90-те идеалът за жена придоби съвсем конкретни измерения – 90/60/90. Синди Крауфорд грееше като икона в тинейджърските стаи, а Жени Калканджиева олицетворяваше световното признание за красотата на българките. Това беше десетилетието на моделите – суперзвезди. Всички им знаехме имената – Клаудия Шифър, Хайди Клум, Линда Еванджелиста, Наоми Кембъл и другите дългокраки грации, които природата беше възнаградила толкова щедро.

В онези години властваха стилът и сексапилът. Мадона изпя “Vogue”, светът полудя по устните и непокорството на Анджелина Джоли, а Джулия Робъртс стана просто „хубава жена“. По същото време у нас поп-фолк културата възпяваше всички меки части от женското тяло, служещи по-скоро за чуждо одобрение и демонстрация на богатство, отколкото за лично самочувствие.

Тези от нас, които не искаха да се идентифицират с този сексуализиран идеал, отиваха в другата крайност – физическата слабост. Дори в алтернативните среди, където на почит бяха широките дрехи, кецовете и многото обеци, беше за предпочитане да си слаба, а не дебела.

Постепенно естетиката на естественото започна да изтънява.

Актуални станаха плоският бюст, кльощавите крака, бледата кожа и изпитите лица. Кейт Мос най-успешно представи тази тенденция. По подиумите се разхождаха момичета от генерацията Heroin chick, които сякаш масово страдаха от хранителни разстройства. Те излъчваха болезнено съвършенство – имах чувството, че всеки момент ще се счупят пред камерите – и зададоха съвсем минималистични стандарти в пропорциите. Помня няколко злощастни експерименти с абсурдни диети, докато накрая не проумях, че тялото е просто опаковка на вътрешността.

Че женствеността е излъчване и интелект.

Това донякъде се превъплъти в образа на корпоративната дама от новия век. С безупречен грим и елегантен костюм, изискана и хладнокръвна, тя управлява компании и води съдебни битки през деня, докато вечер е просто майка, домакиня, ловец на мъже, изобщо каквото си поиска. Жените навлязоха в политиката, бизнеса и социалния живот, а на преден план стъпиха личните им умения и качества.

Последният „идеал“, за който четох наскоро, събира в едно невъзможно цяло чертите на няколко типа жени. Естественото излъчване на супермоделите, едрият бюст на Моника Белучи, пищните задни части на хип-хоп танцьорките, плоският корем на кльощавите модели – и всичко това в телесна структура тип „пясъчен часовник“. Отгоре стои лицето на актрисата Амбър Хърд, бившата половинка на Джони Деп, което бе определено за най-съвършено по формула на Да Винчи, само че с веждите на Ким Кардашиян и бляскавата коса на Никол Шерцингер.

Това вече прекалено

Излиза, че „идеалната жена“ е химера. Тя не съществува, освен ако не я произведат в някоя клиника. А ние, обикновените жени, сме изправени повече от всякога пред несъвместими, нереални „изисквания“.

Всеки има собствено мнение как би трябвало да изглежда и да се държи Жената. По темата непрекъснато излизат най-различни проучвания. Едно от тях, например, гласи, че перфектната дама е висока 172 сантиметра, има руса коса и сини очи, характер и чувство за хумор. Друго твърди, че най-важно било чувството й за хумор. И така нататък, и така нататък.

Каквото и да казват британските учени, ние си знаем, че „идеалната жена“ не съществува. Всяка една от нас, която просто уважава себе си, е идеална. Толкова. Затова си струва да пийнем по един коктейл довечера.

PS. Кой знае, може би след още 10 години идеалната жена ще бъде компютърна холограма с диплома от Харвард.


Автор: Ани Филева