Пенчо Славейков, син на Ирина и Петко Славейкови, е роден на 27 април през 1866 г. в китния и очарователен град Трявна в красива възрожденска къща, която днес е музей.

Неговият баща Петко Славейков е човекът, който посява в сърцето на сина си семенцето на любовта към народната песен, към приказките и легендите, оцелели през годините в българското народно творчество. Неслучайна е и силната връзка между нашия фолклор и ярката философска линия, които се преплитат в цялото творчество на Пенчо Славейков. Именно в съчетанието на най-съкровените му мисли и философски прозрения с богатството и динамиката на народната реч, изказана в духа на българската традиция, е и силата на Славейковото слово. Така се раждат и едни от най-безценните произведения в съкровищницата на българската поезия, сияещи като бисери в сборниците "Сън за щастие", "Епически песни", "На Острова на блажените" и др.

Пенчо Славейков е част от кръга "Мисъл", съставен от още трима големи български литератори – Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Тодоров. Всички те допринасят изключително за европеизацията на родния културен живот. Списваното от тях в продължение на 15 години списание "Мисъл" (1892 – 1907) приобщава българския читател към новите тенденции в културния живот на Европа.

Модерен поет по своите блянове, устремил се към нови теми и идеи, Славейков създава редица творби: "Сърце на сърцата", "Микеланджело", "Успокоения", "Симфония на безнадеждността", "Химн за смъртта" и др., които изграждат основата на философската лирика в българската класика. Славейков извежда философските въпроси, разгръщайки ги чрез образи на забележителни личности от историята на човечеството – Бетовен, Микеланджело, Шели и др., както и на герои от историята на древния свят и античната литература – Прометей, Елена, Фрина и др. Концентрирайки в тях духовна проява, той ги извежда извън границите на обикновеното и делничното .

Внася философски идеи и в битовите си творби, създадени под влияние на българския фолклор: "Псалом на поета", "Луд гидия", "Неразделни", "Чумави", "Ралица", "Бойко". В тях на базата на фолклорните традиции той привнася модерните европейски проблеми от света на философията и литературата.

"Как е хубав, Боже, тоя дивен свят!" са думите, звучащи като рефрен от Славейков стих, които могат да разкрият много за неговия дух и поетичен темперамент. "Всеки трябва да се стреми да преодолява скърбите и неволите, за да даде своя принос в съзиданието на живота" е посланието на поета във всичките му творби. Твърди се, че измръзването му на 19-годишна възраст, което го приковава на легло за 3 години, отнемат детската игривост на Пенчо, но отприщват неговия поетичен талант.

В този смисъл не можем да подминем възхитата и преклонението на поета пред женската хубост и мъдрост, които той съчетава именно с победата на живота над болката, отчаянието и смъртта. Всички героини от битовите му поеми – Райна от "Бойко", Калина от "Неразделни", Пенка от "Чумави", Яна от "Змейово либе", са красиви физически и нравствено. Красотата в творчество на Славейков е свързана със самия живот. Тя се изразява във възвишения стоицизъм и интимната любов на Ралица, в душевното благородство на Райна. Във всички тях Славейков въплъщава нравствената сила на българката, духовното богатство на народа, проявени в голямото човешко страдание.

Стихосбирката "Сън за щастие", 1907 г., с автограф за д-р Кръстев

Образът на Ралица е облъхан от поетичната атмосфера на нар. песен. Физическата хубост е в хармония с нейната нравствена чистота. Ралица е хубава като вечерница, мъдрият й поглед запленява околния свят. Спокойното й щастие обаче е прекъснато внезапно от смъртта на любимия й и тя е изправена пред опасността да потъне пред своето страдание, да изгуби чувствата, свързващи я с живота. Героинята намира обаче духовни и нравствени сили , за да преодолее трагизма на житейската си съдба. Осмислила своя нов живот чрез любовта към сина си , тя проявява своя невероятен стоицизъм , своеобразната си устойчивост и жизнелюбие. Спомняте ли си усмивката й? Именно тя е най-яркият израз на душевната лъчезарност на героинята, на богатата й душевност и вяра в живота, символ на непобедимия в страданието човешки дух. В началото на творбата усмивката е представена като израз на онова очарование, с което героинята завладява околния свят. Във финала усмивката отново се появява върху устните на Ралица като израз на несломимата духовна сила, на желанието на всеки човек да устоява в динамиката на битието.

...и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце...

В тези простички слова е вложена цялата вселена на вечно живия оптимизъм на човека от всички времена. Същевременно е израз на позицията на поета , извисил се чрез страданието до пределите на висшия духовен героизъм.

Друг трагичен образ, надмогнал страданието, е въплътен в поемата "Cis moll". В центъра на творбата е внезапното оглушаване на един от гениите в света на музиката на всички времена – Лудвиг ван Бетовен. Трагедията на твореца е изразена с космическа сила . Безмерната болка довежда глухия музикант до отчаяние, до ужасяваща безизходност, до мисълта за самоубийство. Именно в тази крайна точка на мъчение възкръсва надеждата за просветление. Защото чрез силата на своя дух Бетовен ще чувства пулса на живота и ще го въплъти в душата на своята музика.

Изкуството като стимул и вдъхновение вълнува Славейков през целия му жизнен и творчески път. Духовната свобода на твореца, силата на неговия устрем към възвишеното поетът разгръща и в други още творби като "Микеланджело", "Луд Гидия", "Поет" и др.

Не! Не! Живее всемогъщий дух –
А с него аз в изкуството живея...

Славейков умира на 28 май 1912 г. в италианското градче Брунате. През 2007 г. там бе поставен негов паметник.