Две хиляди сърца в полумрака се унасят в спомени и надежди, странстват в мрачни лабиринти: Клара Дюрант мислено се сбогува с Джейкъб Фландърс и вкусва сладостта на смъртта, или по-точно на нейния образ; госпожа Дюрант, седнала зад нея в тъмнината на ложата, въздъхва шумно; господин Уъртли се понамества зад съпругата на италианския посланик; а горе, в галерията, Едуард Уитакър тайничко вади фенерче, за да погледне миниатюрната си партитура… Накратко, в операта наблюдателят се задушава от наблюдения. От какво се страхува човек? От човешкия поглед.

В „Стаята на Джейкъб” се избистря стилът на Вирджиния Улф – онзи неудържим, преливащ от нюанси, ручеи и придихания почерк, увековечил романи като „Госпожа Далауей”, „Към фара” и „Вълните”. Страниците на тази книга са просмукани от нежна тъга, безтелесна и някак безстрастна. Сякаш самата земя я развъжда. Това е меланхолия, породена от невъзможното бягство. Тя излита в света самотна, не получава ответ и спешно се разбива в скалите…

Джейкъб е най-одухотвореният измежду тримата синове на вдовицата Елизабет Фландърс. Споменатата по-горе Клара Дюрант го боготвори. Клара е млада жена, която обича или по-скоро се въздържа да обича. Иска ѝ се да вярва, че сакралните мигове са повторими. Но същността на Джейкъб до края на романа остава смътна и недосегаема. Вирджиния Улф е права - някои мисли и чувства наистина са скрити в нас. Като страници от книга, известна единствено на тях самите:
„Може да го виним или величаем, но никой не може да отрече дивото у всекиго от нас. Да препускаш лудешки, да се проснеш изнемощял на пясъка, да почувстваш как земята се върти, да те обземе – съвсем сериозно – прилив на приятелска нежност към камъните и тревите, сякаш човечеството го няма, а що се отнася до мъжете и жените – ами да вървят по дяволите! – да, човек не може да пренебрегне факта, че този копнеж ни спохожда твърде често.”

Животът, характерът и приятелите на Джейкъб са описани чрез поредица отделни сцени и моменти: като се започне от детството му, през годините в Кеймбридж, любовните авантюри в Лондон и пътуванията му до Гърция. Докато не намира смъртта си в безмилостната касапница, наречена война…

Творчеството на Вирджиния Улф е същински „конгломерат от красота”. Страници с възхитителни образи са положени една върху друга, блестящи букви са съчетани в съдбовно значение. Естествено, красотата на оригиналния текст не би могла да бъде толкова осезателна и жива, ако преводът не беше безупречен. Дължим го на най-награждаваната преводачка от английски език у нас – Иглика Василева.

Любопитни цитати:

„Прелестни са простодушните. Да вярваш, че самото момиче е нещо повече от лъжите, които изрича (Джейкъб не беше чак толкова глупав, че да вярва безрезервно); да се дивиш завистливо на незакотвения живот, в сравнение с който собственият ти изглеждаше заседнал, дори монашески; да имаш подръка ефикасно средство против всяка болест на душата – „Адонаис“, пиесите на Шекспир; да си представяш приятелството като нещо въодушевено от нейна страна и нещо закрилническо – от твоя, но запазило равенството помежду ви, защото жените, мислеше си Джейкъб, са съвсем същите като мъжете, тогава подобно простодушие е наистина прекрасно и в крайна сметка може би не чак толкова глупаво.”

Корица на "Стаята на Джейкъб" (изд. Колибри)

„Най-странното на живота е това, че макар и природата му да е всеизвестна от стотици години насам, никой още не ни е оставил достоверното му описание. Улиците на Лондон си имат своя карта; ала нашите страсти са неизследвани, неразграфени. Какво те очаква, като завиеш ей там, зад ъгъла? Всяко лице, всеки магазин, всеки прозорец на спалня, всяка кръчма и потънал в тъмнина площад е трескаво разлистена рисунка... в търсене на какво? Същото е и с книгите. Какво търсим в техните милиони страници? Все още ги разгръщаме с надежда... О, виж ти, това е стаята на Джейкъб!”

„Никой никого не вижда такъв, какъвто е, да не говорим за възрастна дама, седнала в купето срещу странен млад мъж... Но тъй като дори на нейната възраст не ѝ убегна безразличието му, следва ли да се предположи, че по един или друг начин – поне в нейните очи – той е приятен, красив, интересен, изискан и добре сложен, също като нейното момче?”

Юлия Петкова