Звучи абсурдно, но е вярно. Понякога стените помежду ни – били те стени от мълчание, пространство или време, ни свързват по-здраво и от най-уютната стая. Защото усилват стремежа към другия, а защо не и към друга цел. Карат ни да се вслушваме по-внимателно във всяка изречена дума.
Авторът на „Осъзнат живот”, д-р Стивън Грос, е действащ психоаналитик вече четвърт век. Лекувал е пациенти в психиатрични болници, клиники за психотерапия и съдебна психотерапия, детски отделения и отделения за възрастни. Прекарал е повече от 50 хил. часа с пациенти. Тази книга е плод на работата му с тях.
Триумфът й на световния литературен пазар е обясним. Д-р Грос пресъздава реални истории от своята практика, но го прави с уважение към своите довереници, със състрадание и усет за драмите на човешкото сърце. Препратките към друг един голям психотерапевт и писател са неизбежни. Ако харесвате книгите на Ървин Ялом, д-р Грос ще ви плени с лекота.
Не мислете, че само той помага на пациентите си, всеки терапевт е ученик. Един от пациентите, за които разказва в „Осъзнат живот”, Питър, ще му даде да разбере, че в борбата между живота и смъртта силите са разпределени почти поравно. Лили ще го убеди, че (при)смехът е нейното средство за справяне с неувереността. А Филип ще му покаже, че с лъжите си не се опитва да разруши интимността в отношенията си, а тъкмо напротив - това е неговият начин да съхрани близостта…
Особено любопитни са историите на проф. Джеймс Р. и Аманда П. Някои хора предпочитат да бъдат мразени, но не и забравени. Kолкото и да е страшно, винаги е по-добре човек да се изправи очи в очи с реалността, отколкото да не го направи.
Небезизвестната Карен Бликсен казва: „Всички скърби могат да се понесат, ако ги поместиш в разказ или разкажеш тяхната история“. Какво обаче се случва, когато човек не може да разкаже историята на скърбите си? Тогава историята му сама разказва за него. Как ли? Започваме да сънуваме историите, които ни мъчат, развиваме симптоми или реагираме по начини, които не разбираме напълно.
Колкото до загубата… Тя наистина е в подножието на всяка дълбока промяна. Не бива да позволяваме болката от загубата да убие и онова, което ни е останало.
Д-р Стивън Грос гостува в България на 12 и 13 май по покана на издателство „Колибри”, Българското психоаналитично общество и Нов български университет. Срещата на 12 май в литературен клуб „Перото” е отворена за широката публика!
Фрагменти от книгата:
„Непосредствено след голямо нещастие политиците и журналистите обикновено заявяват: „Вече нищо няма да е същото“. Нещастията могат да променят много неща. Дори невредимият свидетел може да изпита непозната до този момент съпричастност или да придобие нов страх. Политическият контекст, в който живеем, може да се променя и се променя. Понякога обаче можем да използваме дадена катастрофа, за да възпрем чувствата и мислите си – и да избегнем отговорността за собствените си, лични деструктивни действия.”
„Бих искал да ѝ кажат, че да напуснеш някого, да започнеш нов живот, да срещнеш правилния човек, да се ожените и да имате дете заедно са все неща, които могат да отнемат много време – много повече, отколкото тя си представя. Възможно е да се наложи да изтърпи моменти на болка, за да получи това, което желае.”
„Психоаналитиците обичат да повтарят, че миналото живее в настоящето. Бъдещето обаче също живее в настоящето. Бъдещето не е място, към което сме се отправили, а идея, която съществува в съзнанието ни в момента. То е нещо, което създаваме и което, на свой ред, създава нас. Бъдещето е фантазия, която оформя настоящето ни.”
„Днес толкова много от пациентите, които съм лекувал като млад, са някъде далече или са вече мъртви, но понякога, когато се будя от сън например, откривам, че ги търся, за да им кажа още нещо.”
Автор: Юлия Петкова