„Зелената къща” разказва историята на зеленооко индианско момиче на име Бонифасия. Действието обхваща период от 40 години и се развива паралелно на две места в Перу: в прашното градче Пиура близо до северния бряг, и в джунглата на перуанска Амазония. Дон Анселмо, един странник, облечен в черно, издига публичен дом в покрайнините на града. В тази така наречена „Зелена къща” той примамва всякакви хора – и невинни души, и безчестници. Историята е разделена на четири части, в които главните действащи лица са различни, но всеки герой е колоритен и жив посвоему. Разчупената хронология и преплитането на минало и настояще усилват усещането за вездесъща поквара и жестокост…

С книгите си Марио Варгас Льоса показва, че разбира, но не толерира малодушието и посредствеността. Осъжда продажниците, насилието, бюрокрацията и расизма. Неочакваните поврати в сюжетите му, комичните ситуации и разказваческото майсторство раждат съспенс, присъщ на всеки добър трилър.

През 2010 г. Шведската академия му присъжда Нобелова награда за литература „заради мощните образи на съпротивата, въстанието и погрома на индивида”. Зад гърба си Льоса има над половин век литературна кариера, осеяна с главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки. С лекота жонглира със стилове и техники на писане, които запечатват трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна, но вечна жажда за свобода.

Роден през 1936 г., Марио Варгас Льоса още на 27-годишна възраст публикува първия си роман – „Градът и кучетата“, и незабавно приковава вниманието на критиката. Следват някои от най-важните му творби – „Зелената къща”, „Разговор в катедралата” и „Панталеон и посетителките”. У нас е издаден и документалният роман „Мечтата на келта“, който разкрива горестната съдба на легендарния деец на ирландското националноосвободително движение сър Роджър Кейсмънт. В сладострастния „Герой по неволя” присъстват много от познатите ни герои на Льоса, а двама от тях, сержант Литума и капитан Силва, въвличат читателя в истинска криминална интрига.

„Зелената къща” пресъздава един странен свят, разпънат между дивачеството и цивилизацията. Свят, чието проклятие е в невъзможността да се отдели едното от другото.

„Зелената къща” - откъс

– Само за едно ти завиждам, Литума: че обиколи свят – каза Хосефино. – Ние тъй ще си умрем, без да сме мръднали от Пиура.
– Ти само за себе си говори – каза Маймуната. – Мене няма да ме погребат, без да съм видял Лима.
– Добро момиче – каза Анселмо. – Винаги е готова да помогне. Колко е услужлива, колко е симпатична! А хубава ли е?
– Не много, възнисичка е – каза Болас. – А когато е на токове, смешно ти става, като я гледаш как върви.
– Но има хубави очи – възрази Младия. – Зелени, големи, загадъчни. Щяха да ви харесат, маестро.
– Зелени ли? – каза свирачът на арфа. – Положително щяха да ми харесат.
– Кой можеше да предположи, че накрая ще се ожениш и ще станеш полицай! – каза Хосефино. – А скоро и баща, Литума.
– Истина ли е, че в селсъвета има колкото си искаш жени? – каза Маймуната. – Наистина ли са толкова страстни, колкото разправят?
– Много повече, отколкото разправят – потвърди Литума. – Трябва да се пазиш. Оставиш ли се, ще те изстискат. Не знам как не се върнах оттам с надупчени дробове.
– Та, значи, любиш си каквито си поискаш – каза Хосе.
– Особено ако си от крайбрежието – каза Литума. – Луди са по белите.
– Може и да е добра, но що за чувства са това – каза Болас. – Спи с кого ли не заради приятеля на мъжа си, а горкият Литума в затвора...
– Не бързай да осъждаш, Болас – каза Младия натъжен. – Трябва първо да знаеш какво е станало. Не е лесно да разбереш какво се крие зад нещата. Никога не замервай с първия камък, братко.
– А после разправя, че не бил философ – каза свирачът на арфа. – Послушай го, Чунгита.
– В Санта Мария де Ниева има ли много жени, братовчеде? – настояваше Маймуната.
– Можеш всеки ден да си ги сменяш – каза Литума. – Много! И горещи като огън. Всякакви, в изобилие, бели, черни, стига ръка да протегнеш.
– Е като са били толкова хубави, защо се ожени за тази? – изсмя се Хосефино. – Каквото и да разправяш, Литума, само очи има, другото нищо не струва.
– Като удари с юмрук по масата, чу се чак в катедралата – каза Болас. – Скараха се за нещо, изглежда, и Хосефино и Литума щяха да се сбият.
– Те са като искрички, като кибритени клечици, пламнат и угаснат, никога не трае дълго гневът им – каза свирачът на арфа. – Всички пиуранци имат добро сърце.