Спомням си ясно момента, когато за първи път срещнах дете с уреждане. Беше 1 юни и, както подобава, кварталното читалище гъмжеше от деца и възторжени родители. Предстоеше театрално представление за първокласници - „Медената питка“, в което имах почти главна роля. Получавахме последни инструкции от учителката и най-загрижените майки, когато на входа на читалището се появи жена с момиче в инвалидна количка.

Всички погледнахме към блуждаещите очи на момичето, силно притеснена от непознатата среда, после към бърборещите възрастни, но нямаше време за обяснения. „Тя не е добре“ - кратко и просто, защото нямаше време - „Друг път ще ви обясняваме“.

Така и не ни обясниха.

Очевидно възрастните избягваха тази тема и не смятаха за нужно да говорят, щом не се е случило с тяхното дете. По-късно осъзнах, че българските деца с увреждания са невидими. Те учат отделно, играят отделно, живеят отделно и се появяват навън само по празници и по специални поводи. Ако изобщо имат щастието да не бъдат изоставени като невръстни бебета.

Вече студентка, заминах по програма „Еразъм“ в Полша и с изненада установих, че едната ми съквартирантка страда от Детска церебрална парализа. Напук на трудностите, тя беше напълно интегрирана в обществото – следваше в университет, работеше на касата в супермаркет, движеше се сама в една износена количка, защото автобусите, тротоарите и входовете във Варшава са пригодени за хората в нужда. Тя не се чувстваше изоставена, точно обратното. Беше толкова поразително – и в същото време толкова нормално.

Това е Полша – държава, с която имаме общо комунистическо минало и много културни сходства. Вероятно и там режимът е затварял децата със специални потребности, за да не развалят здравото колективно тяло на социализма. Вероятно и там физическите и умствените увреждания на най-малките и уязвимите са били скривани, подтискани, отричани. Но сега, сега е толкова различно. Тези деца получават естественото право да бъдат част от свободно и толерантно общество, в което всеки има възможност да открие и развива своя талант. Или казано просто – да водят достоен и пълноценен живот.

Както Венсан Винел във Франция

Чухте ли вече за него? Той е роден в България, но тъй като е сляп, родителите му го оставят в дом за сираци. Днес Венсан е финалист в предаването „Гласът на Франция“, любимец на публиката, фаворит за титлата и безспорен музикален талант. Изгледах няколко негови изпълнения – на песни на Еминем, Роби Уилямс и Куин – и силно се развълнувах, защото видях един млад човек, свободен да прави това, което иска - и да му се наслаждава.

Преди 18 години семейство от Франция осиновява Венсан, давайки му адекватни грижи, любов и възможност да изяви себе си. Давайки му, всъщност, най-нормалните неща, макар че оттук всичко изглежда като страхотен късмет. Венсан има вроден музикален слух и, както го представят в предаването, започва да пее преди да проговори.
Не влиза в консерватория, защото там не преподават по брайлови ноти, но пък има дарбата да разчита и научава песните само по слух. Разбира се, преживял е трудности, сблъсквал се с дискриминационно отношение, но не се е отказал. Тук нещата опират до характер и желание, но всъщност и до самата възможност да ги проявиш.

Представяте ли си един самоук слепец да пее и да свири на пиано в подлеза на Централна гара? Хората да спират, да слушат, да говорят с него, да го окуражават? Да мине някой продуцент на развлекателно предаване и да му каже: „Хей, момче, ти си страхотен, защо не участваш в нашето шоу за таланти?“. Аз лично пожелавам това да се случи на някого като Венсан.

Невъзможно ли е?

Знам, че всичко зависи от промяна на системата, която третира хората с увреждания като безпомощни бедняци, обречени на социални помощи и самоизолация. Знам, че това зависи от осигуряването на медицински грижи, образование и работни места, които да позволят на инвалидите сами и доколкото могат да си осигуряват достойно препитание.

Знам също, че преди две седмици, когато майки на деца с увреждания протестираха с черни балони пред Народното събрание, депутатите си бяха тръгнали и не чуха, че интеграционните добавки са обидно ниски и че никой не знае какво става, след като детето навърши пълнолетие.

Промяната започва от нас

И най-вече знам, че промяната зависи от обществото като цяло и всеки един отделен човек. От това да не обръщаш гръб, защото не искаш да се наторяваш с чуждите проблеми. От това да помогнеш – в метрото, на пешеходната пътека, в магазина. От това да отвориш своето сърце, дом, офис за хората със специални нужди. Да не бъдеш сляп за тях. Тогава, кой знае, може би следващият Венсан Винел ще пее на български.


Woman.bg / Виктория Димова