Запалването на крана, който демонтира паметника „1300 години България“ до НДК, издрънча като удар с тъп предмет в куха статуя. Много неща не са за вярване, но това..... В сърцето на София, в подготвящата се за Европредседателство България, в XXI век и на място, където на час преминават стотици граждани, изгоря машина за 1 милион евро, само защото й предстоеше да си свърши работата.

По ирония на съдбата именно този кран е разчиствал гръмналите цистерни с пропан-бутан в Хитрино. За да „загине“ от коктейл „Молотов“ в центъра на София, където би трябвало да е красиво, приятно и спокойно. А всъщност мирише неприятно на политика и на престъпление – умишлено увреждане на чужда собственост.

Казусът с паметника на НДК не е архитектурен, художествен, нито дори естетически. Това вече е чиста проба политическа афера, дори и да не е била замислена като такава. Защото след палежа, неминуемо ще се намесят общински съветници, политици, депутати и ще поискат да качат останките от творението на проф. Старчев на тяхната черга.

Паметникът на раздора

Демонтажът на бетонния труп не се харесва на някои хора. Добре, нали работата на комунистическите паметници е да ни разделят, а не да ни обединяват. Показателно е, че дори този монумент, посветен за 1300 години от основаването на българската държава (по идея на Людмила Живкова), не получава единодушно обществено одобрение от момента на откриването му досега. Още през 1983-та година се установява, че архитектурният ансамбъл е недовършен, а след промените е оставен на произвола на съдбата – и на вандалите.

Четете още: Полският „Нюзуик“ за родното Черноморие: „Содом и България“

Не ме разбирайте погрешно – аз не изповядвам исторически реваншизъм и не смятам, че „грозните“ паметници трябва да се унищожават, само защото са отрочета на комунизма и номенклатурата. Те са свидетелство на епоха, която не можем на отречем, че се е случила. И точно затова трябва да останат, ако не са безвъзвратно повредени, разпаднали се и опасни.

Подпалването на кранове е същият този реваншизъм, но с обратен знак.

Логиката е проста: нещо не ти харесва - запали го. Ами дайте тогава всеки да унищожава всичко, което му дразни очите. Защото последните събития в сърцето на София говорят, че посегателствата са „легитимно средство“.

Защо анонимните хулигани не запалиха багерите, които сринаха кино „Сердика“, Двойната къща и други сгради-паметници на културата в София? Къде бяха партизанските „защитници“ на историята, когато Ларгото беше блато и надстрояваха древните зидове под прав ъгъл с червени тухлички? Не ги видяхме. Или просто паметникът до НДК е „по-специално“ наследство – тяхното наследство.

Феновете на Петочлена, както паметникът е популярен в градския фолклор, имаха предостатъчно години на разположение да го спасят, да го реставрират или да намерят нова функция, която да му придаде смисъл и актуалност пред обществото.

За целта имаше конкурси на Столична община, но усилията не се увенчаха с успех, понеже повечето от предложенията бяха доста атрактивни - „1300 години България“ да се превърне в Триумфална арка, паметник на хан Аспарух, водно огледало и тем подобни. Имаше проекти за трансформации и светлинни инсталации, но в крайна се оказа, че никой няма достатъчно желание, сили и средства, за да спаси Петочлена.

Авторът на монумента проф. Валентин Старчев се бори в съда, БСП свика протести, но в крайна сметка Столичният общински съвет реши, че щом хората не харесват железобетонния гигант, то той трябва да се демонтира, а оцелелите пластики – да се реставрират и да отидат в музея. Но не... нищо у нас не приключва просто ей така.

Помня ясно как навремето учителката ми по история синтезира събитията от Освобождението насам – не можем да продължим напред, докато първо не сринем всичко. Историята, както знаем, се повтаря като трагедия. А трагедията се повтаря като фарс. Така и с паметника „1300 години България“. Пали и бегай. И така до края на света.

Автор: Ани Филева