Един демон ходи из нета. И благодарение на социалните мрежи все по-често се сблъскваме с него. Този „демон“ с ожесточение „коли“, „беси“ и раздава присъди, наметнал морална, естетическа или просто популистка мантия. Това зло се нарича „диктат на общественото мнение“ и, ако не сте забелязали, се активизира по „скандални теми“ и особено силно през летните месеци, когато политиците са във ваканция, а сериозните теми са извън фокуса на новините.

И ставаме свидетели на раздаването на еднозначни присъди по естетически въпроси – например дали да има паметник пред НДК или да няма, по криминални случаи – заслужи ли си смъртта 16-годишният Кристиян, който блъсна група туристи край Триград и избяга, по политически и нравствени спорове.

Сега „обществено мнение“ еднозначно осъжда не особено умното видео на 14-годишната дъщеря на Орхан Мурад, наричайки момичето с обидни епитети. Някои „рицари на справедливостта“ дори сравняват постиженията на 14-годишни български спортистки, за да подчертаят, че Сузанита Мурад изобщо не може да се мери с тях. Естествено, мерят се „краставици“ с „домати“, но това изобщо не смущава социалния демон, който се чувства силен, когато е в позицията да критикува, да осмива и да посочва „правия път“.

„Общественото мнение“ стигна и облеклото на президента Румен Радев.

Снимка на президентската двойка в резиденция „Бояна“ беше разпространена през Facebook, но не по официалните президентски канали, а чрез акаунта на момиченцето Лили от родопското село Вълчан дол. Заедно с брат си Митко, тя прекара няколко дни в София на гости на Радеви.

Но социалният контекст на това посещение – и особено фактът, че става дума за деца, които живеят във възмутителен недоимък - напълно избяга от фокуса на „общественото мнение“. Вместо това целокупният Facebook се хвърли да обсъжда панталоните, потника и босите крака, с които държавният глава шляпа по паветата на „Бояна“. Вълна от възмущение и потоци от морал заляха стените на хора, които иначе нито се изявяват, нито се славят като модни експерти. Не можело един политик да носи потник и да ходи бос...

Ами кое е странното? В държавата, в която тонове суджук се искат за подкуп, депутати се обличат в носии и ходят с вълнени пуловери на работа, а политици раздават предизборни кебапчета директно от мешаната скара, защо президентът да не може да носи потник?

Представете си, ако Радев се беше изтупал в смокинг или военен гащеризон, тогава реакцията пак щеше да бъде същата, че дори и още по-остра. Представете си - богатият президент и бедните деца.

Дори да има зрънце истина в това, че когато си обществена фигура е добре да се съобразяваш как изглеждаш, дори във неформална обстановка – съсредоточаването върху дрехите, прическите и поведението на политическите лица, вместо върху техните дела, представлява умела подмяна на темата.

В случая темата отново е за неравенството – впрочем тема, която най-редовно е жертва на „подмяна“. Е, в момента пак се говори за „потника“, а не за факта, че Лили и Митко са от 4-членно семейство, което живее с около 200 лева месечно.

Вероятно специалистите по облекло биха могли да сметнат колко потника и къси панталони могат да купят четирима души за 200 лева...

Но не го правят. Вместо това езиците се чешат върху изключително маловажна тема. Това е като да седиш пред „Мона Лиза“ и със стръв да коментираш защо е обелено ъгълчето на рамката й.

Семейството на Лили и Митко действително живее в оскъдица, ала е и сред малкото щастливци, които получиха не само благословията на президентската двойка, ами и доста дарения след шума, който се вдигна по медиите през февруари. Тогава съучениците на Митко събраха пари, за да му купят обувки за училище. Всичкият този шум тогава отново беше контролиран от „общественото мнение“, подклаждано от медиите.

Колко още деца живеят като Митко и Лили никой не се наема да пресметне.

Държавата, олицетворявана в случая от президента Радев, показва, че може безпроблемно да се погрижи за две деца, стига да има шум, но не и за стотиците родители, които едва събират пари за сметки, камо ли за дрехи.

Тази тема няма да бъде обсъждана от „общественото мнение“, защото бедността на по-голямата част от гражданите е крайно неудобна и прекалено притеснителна. Тази бедност не съществува за планиращите лятна почивка българи. Тази бедност не е потник, нито бос крак по паветата. Тя е невидима, неуловима и неприятна.

Ето как носителите на „обществено мнение“ често са най-удобните критици на политиците.

Президентът Радев няма да се разтревожи, че някой е коментирал босите му крака, точно както и Бойко Борисов не се травмира особено от колажите с магнолията му в Банкя, където позира, облечен в спортен екип. Имиджът на Корнелия Нинова също няма да пострада особено от мнението на „интернет обществото“ за прическата й.

Обидите на „селяни“ или на „хора без вкус“ за българските политиците са просто като перце за ухото на фона на онова, което те всъщност не правят.

Лесно е да си „селянин“, когато живееш много по-добре на фона на всеобща бедност и духовна мизерия.

А за онези, които все още си мислят, че включвайки се в хора на „общественото мнение“, са прави – нека само припомним няколко цитата на известни умове през столетията, които по същия начин са били изумени от слепотата на моралните съдници.

„Не е необходимо да се ориентираме по общественото мнение. Това не е фар, а блуждаещ огън“, казва известният френски писател Андре Мороа. Сходна е констатацията на известния римски поет и сатирик Ювенал, който казва: „Общественото мнение щади ястреба и наказва пиленцето“.

И най-накрая един цитат, който приписват на актьора Брус Уилис, но нищо чудно да съществува от хилядолетия по-рано:

„Обществено мнение - това е мнението на тези, които не ги питат“.

Точно затова и дали президентът ходи бос и по потник в резиденция „Бояна“ няма абсолютно никакво значение. Това няма да промени курса на историята, нито ще замести липсата на каквато и да е социална политика, която да намали неравенството в България.

Затова и след няколко дни тази снимка, по която крещят шумните и неразумните – ще бъде дълбоко и тотално забравена. Защото „там, където има обществено мнение - няма идеи“.


Автор: Марина Стоименова