Точно час и 15 минути откакто запалих колата от София и вече съм в Пловдив. Минавам покрай Панаира и моста над Марица и спирам в малките улички край храма Света Марина и Античния театър. Имам една само моя си пряка, в която няма зона и паркирането е безплатно. (Е, вече сигурно сте ме усетили - обожавам Пловдив през лятото и си имам свои тайни местенца.) Затръшвам вратата на колата и вече нямам търпение да се гмурна в лабиринта от калдъръмени улички и стари къщи и да попадна съвсем по свое желание в "оковите" на Античния град... на древния Филипополис и Пълдин. Обичам да минавам по 20-вековния тракийски път на Евмолпия и да усещам аромата на узрели смокини, които надничат от високите огради на почти всяка къща в Стария град.

Свивам през "Капана" - онази чаровна част от града между халите и античния стадион, която през последната една година се събуди за нов живот. Малки кафенета, ретро книжарнички и магазинчета за ръчно правени обувки - има някакъв италиански аристократизъм в тоя така близък до столицата град, който напоследък ми се струва така далечен от София. Спокойствието, римските и гръцките колони с дорийски капители и хладните градини на възрожденските къщи - няма как да го скрия - влюбена съм в Пловдив. Безнадеждно.
Докато обикалям из симпатичните улички и надничам през дуварите на реставрираните къщи в стария град огладнявам. Ама много.

А не ми се сяда в някой от ресторантите наоколо, просто защото искам да се насладя докрай на атмосферата на топлия летен Пловдив. Искам да хапна нещо вкусно набързо, но... не откривам нищо подходящо. Минавам, обаче край Античния театър и вече имам идея.

Преди година, докато обикалях Колизеума в Рим попаднах на страхотен гид - италианец, който докато ме омайваше с разкази за разточителните римски пиршества, ми разказа как всъщност древните жители на Вечния град не идвали в Колизеума само за час или два, а прекарвали там цели дни. "Ах, а не са ли имали поне обедна почивка за нещо вкусно", попитах аз, а той ми разказа как голямото угощение всъщност се случвало в самия Колизеум. Точно по пладне робите носели на господарите си малки скари с горещи въглени и видните римляни печали на тях сочни парчета месо и малки питки хляб...

Докато си спомням този разказ вече звъня на Domino's в Пловдив. Любимата ми верига вече има пицария и в града под тепетата, така че и аз мога да си устроя едно малко пиршество, досущ като античните хетери.

Само след 20 минути пиците ми са доставени - толкова са бързи момчетата от Domino's, че имам чувството, че още преди да им звънна вече са започнали да правят моята пица. Изчаквам доставката с нетърпение, поемам пиците съвсем горещи и дъхави и тръгвам към Античния театър.

Изпращам дългия ден с усмивка, хапвам няколко парчета от любимата ми пица Чикенита, щедро поръсена с пилешко филе, пеперони и ементал, поливам емоцията с BBQ сос и не спирам да си мисля как е възможно да са минали 20 века, а хората все още да имат едни и същи нужди - от любов, развлечения и нещо вкусно за хапване.

След броени часове сцената на Античния театър в Пловдив ще оживее - отново както преди векове на нея ще се разиграват истории за обич и омраза. Артистите правят последни приготовления преди старта на постановката, а аз тактично гледам отстрани, без да ги безпокоя.

Довършвам този вдъхновяващ летен обед в компанията на любим човек, наслаждавам се на хрупкавата коричка, която само Domino's могат да ми доставят и правя планове за следващото ми приключение.

Имам си едно тайно кътче в полите на Витоша, което обожавам да посещавам с още една много интересна личност - кобилата Бети. Тя е руса, буйна и много, много непослушна. Смятам още днес да се обадя в базата и да я запазя за следващия уикенд. Просто трудните приключения са най-сладки, не мислите ли?