Това са три покъртителни истории за трима пациенти, принудени, в продължение на години, а някои от тях - до края на живота си, да живеят в състояние на частична мозъчна смърт, по-известно като будна кома. Пациенти, имали късмета (ако можем да го наречем така) да кръстосат съдбата си с тази на д-р Адриан Оуен.

Въпросът дали хората, намиращи се в т.нар. персистиращо вегетативно състояние между живота и смъртта, са наистина мъртви, или само изглеждат така, вълнува учените години наред. Семействата на такива пациенти често вярват, а някои от тях дори твърдят, че близките им все още са "тук", съзнавайки напълно реалността, в която се намират. Повечето медици обаче отричат това да е така. За щастие, сред тях има и такива, които не могат да се примирят с дилемата и посвещават огромна част от времето си в разгадаване на сложния ребус. Сред тях е и британският невролог д-р Адриан Оуен. Докторът, който откри революционен начин за общуване с пациенти в будна кома.

Ето какво разказва той за една от своите пациентки, както и за уникалната си находка покрай нейното състояние и лечение, пред Daily Mail:

„Когато за пръв път срещнах Керол, тя лежеше в болнично легло в продължение на месеци, без да отговаря или да показва каквито и да било признаци на съзнание. Сканирането, което й направихме, разкри значителни увреждания на челните зони на мозъка, които контролират най-важните когнитивни способности, като разрешаване на проблеми, памет, език и преценка.“

През юли 2005 г., тогава едва на 23 години, младата и току-що омъжена Керол става жертва на тежък инцидент. Миг разсеяност по време на шофиране и жестокият челен сблъсък в други два автомобила е неизбежен факт. Керол губи съзнание. Лекарите се борят неуморно за живота й, успявайки да възвърнат работата на органите й, но не и тази на мозъчната й дейност. Или поне не на цялата. Следва безкрайна поредица от изследвания на състоянието й, приключила с тъжната диагноза – будна кома.

От 1997 г. д-р Оуен използвал специални мозъчни скенери, с които тествал пациенти, намиращи се в т.нар. вегетативно състояние. Целта му била с тяхна помощ да разбере дали пострадалите всъщност имат съзнание за случващото се със и около тях, или не. Първата му пациентка, над която ги прилага, е Кейт. Докато тя лежала в машината за мозъчно сканиране, той започнал да поднася пред очите й снимки на членове от семейството й.

За негово учудване Кейт започнала да реагира. В отговор на всяка една от представяните на вниманието й фотографии, се включвали определени мозъчни зони, имащи тясна връзка с разпознаването на лица. Няколко месеца по-късно пациентката започнала постепенно да излиза от вегетативното си състояние, въпреки че никой не успял да каже със сигурност как точно се е случило това.

Ето какво споделила самата Кейт на д-р Оуен, малко след като се прибрала като по чудо у дома: "Моля ви, използвайте моя случай, за да покажете на хората колко важни са сканиранията. Бях неподходяща и изглеждах безнадежден случай, но сканирането доказа точно обратното. И в това се увериха всички специалисти, които бяха там. Моля ви, не спирайте да вдъхвате вяра, кураж и надежда на хората. Нека всички те да знаят, че чудеса наистина съществуват."

След случая с Кейт д-р Оуен решава да посвети по-голямата част от работата си именно на пациенти в състояние на будна кома. След редица проучвания той стига до извода, че 15-20% от хората с вегетативно състояние, за които се предполага, че нямат абсолютно никаква връзка с живота, всъщност са напълно осъзнати, въпреки неспособността им да реагират или отговарят на външни въпроси или стимулиране.

„Хората в будна кома на практика могат да отварят очите си, да издават кратки звуци от време на време, да изреждат по няколко несвързани думи. На пръв поглед такива пациенти създават впечатлението, че живеят в свой собствен и изолиран вътрешен свят, лишен от мисли и емоции. Мнозина наистина са неспособни да мислят, както твърдят и техните лекари. Но някои от тях изпитват нещо съвсем различно. Умът и чувствата им са живи, но впримчени в безпощадната клопка на повредените органи, те се оказват безсилни. Нашата мисия – моята и тази на колегите ми, е да им помогнем да се освободят от капана на сивата зона между живота и смъртта и да намерят пътя към външния свят“, споделя д-р Оуен пред изданието.

Нека обаче да се върнем към Керол. През 2005 г. д-р Оуен се опитва да приложи една нова технология за общуване с пациенти в будна кома. Керол е първата такава, върху която прилага своята идея на практика. Докато тя лежи в скенера за ядрено-магнитен резонанс, вместо да стимулира мозъка й в очакване на някаква реакция, той се обръща към нея с молбата да мисли в картини, опитвайки се сама да създава образите в съзнанието си, докато той й говори. Машината от своя страна ще отчете кои части от мозъка са активни чрез откриване на тези, които използват най-много кислород.

За целта д-р Оуен поискал от Керол да си представи, че играе тенис, размахвайки ръката си назад и напред. Удар тук, крачка там. „Искахме тя да си представи, че играе тенис, сякаш животът й зависи от това“, споделя Оуен.

Междувременно, след проучвания върху здрави доброволци, които трябвало да си представят, че играят тенис, докато са в мозъчния скенер, екипът на Оуен е установил, че всички те активират област в мозъка, известна като премоторна кора. Тя е свързана с подготовката за движение на крайниците.

Това обаче, което се случило с Керол, вътре в скенера, надминало всякакви очаквания! „Всеки път, когато отправяхме молба към нея да си представи, че играе тенис, тя активираше областта на своята премоторна кора, точно както го правеха и здравите доброволци. След това поискахме от Керол да направи нещо друго – да си представи, че се разхожда из дома си. Изследванията показаха, че когато хората си представят, че се движат в позната среда, това стимулира активността в част от мозъка, наречен парахипокампална циркус“, описва ситуацията д-р Оуен.

„Искахме Керол да визуализира мебелите, снимките, вратите и стените. Когато й казахме да ходи от стая в стая, моделът й на мозъчна активност бе абсолютно идентичен с този на здравите доброволци. Наистина беше като магия. Открихме я. Керол беше сред нас. Бях в екстаз“, допълва с вълнение още той.

„Сканирахме ежедневно Керол, за да разберем какъв е нейният свят и как можем да й помогнем да излезе от него. За съжаление, това не е начинът, по който масовата науката работи. Ето защо смятам, че е крайно време науката да насочи повече внимание и инвестиции именно към този проблем. Ако човек е в будна кома и се намира в пълно съзнание, но е безсилен да ни го покаже, било то с думи или движения, кои, ако не, ние, медиците, трябва да са хората, които са в правото и в дълга си да му помогнат“, казва още ученият.

„Ще ви разкажа какво ми сподели Кейт, когато отворихме въпроса за това как тя се е чувствала, докато е била в будна кома. Спомените й за нейния вегетативен период в болницата не бяха никак приятни“, разказва Оуен.

Кейт: „Чувах как всички уверяваха близките ми, че не чувствам никаква болка. Грешаха жестоко, а аз бяп безсилна, не може да им кажа нищо. Нямах никаква възможност за това! Когато се провиквах, медицинските сестри смятаха, че това е рефлекс. А аз просто се опитвах да дишам, да дишам, да дишам, борейки се с нокти и зъби за живота, който се опитваше да ме напусне, а аз не исках да го пусна.“

Ето какво още разказва пред Daily Mail д-р Оуен за един друг свой пациент:

“През 2012 г. имах пациент на име Скот. На 20 декември 1999 г., докато пресичал улицата, бил ударен от полицейска кола, карала с висока скорост на път към мястото на извършено престъпление. В резултат от удара получил тежка мозъчна травма. Срещнах го 12 години по-късно. Току-що се бях преместил в западния университет в Лондон, Онтарио, Канада, където към момента работя в лаборатория, специализирана в оценяването на пациенти, които са претърпели тежки мозъчни травми. Семейството му бе убедено, че той е наясно със себе си и че е в пълно съзнание, но лекарите, при които той бе попаднал, не виждаха признаци за това. Когато се приближих към него за първи път, го помолих да погледне към огледалото, което поднесохме пред очите му – не последва никаква реакция. Помолихме го да докосне носа си – нищо. Помолихме го да изплези езика си. Нищо.

Докато лежеше в скенера, един от учените от екипа ми – Давиния Фернандес-Еспейо, и аз минахме през рутинните въпроси: "Скот, представете си, че играете тенис и се опитайте да изпълните движенията, когато чуете инструкциите."

Все още настръхвам при спомена от последвалата реакция на Скот. На екрана за сканиране мозъкът на Скот избухна в масив от цветове. Той наистина си представяше, че играе тенис.
"Сега си представете, че се разхождате из къщата си, моля ви, Скот." Отново мозъкът на Скот отговори, подсказвайки ни, че е там, вътре в своето тяло с пълното съзнание, че живее, правейки точно това, което му бяхме задали.

Семейството на Скот беше право!

Само си помислете – този човек – Скот, можеше да е чувствал болка в продължение на цели 12 години, без да е имал възможността да я сподели с никого? Безмилостно е, нали? Попитахме го: "Скот, чувствате ли болка? Молим ви, представете си, че играете тенис, ако отговорът е "не". Разполагахме с екран, показващ 3D реконструкция на мозъка на пациента. Когато определена зона от него реагираше, тя се изпълваше с ярко цветно петно. Цветното петно се появи. Слава богу, отговорът на Скот беше "не". Можеше дори да ни каже, че знае кой е, знаеше къде е и знаеше колко време е изтекло от катастрофата му досега.

Последваха месеци, през които ние непрекъснато общувахме със Скот. Той обожаваше да гледа хокей, обичаше да се взира към планината, когато му отваряхме прозореца, обичаше да слуша музика.

Една година по-късно, вследствие на медицински усложнения от инцидента, Скот почина. Болката от загубата му беше огромна. Скот ни пусна в своя свят, а ние се смяхме и плакахме заедно с него. Когато вратата се затвори след него и Скот си отиде, малка част от нас умря завинаги с него.“

Технологията за мозъчно сканиране напредва бързо. А ние се молим и искрено се надяваме че денят, в който медицината ще промени отношението и подхода на лечение към хората в будна кома, е близо.