Когато бях на 12 години, попаднах на книга, която толкова много ме плени, чe изживявах прочетеното в нея седмици наред. Романът беше „То“ на Стивън Кинг и в него се разказваше за компания от хлапета, които през лятната ваканция извършват серия геройства, изправяйки се срещу отвратително чудовище – клоуна Пениуайз, който отвлича и убива деца. Всичките герои растат в „проблемни семейства“ и живеят в отвратително градче, в което възрастните са потънали в апатия и където никой, освен децата, няма очи и сърце, за да види и усети Злото.

През 90-те години сюжетът на тази книга, която вече се беше превърнала в сензация по света, резонираше по странен начин с обществото, в което израствахме.

В собственото ми училище по-големите ученици тормозеха по-малките, точно като в книгата, и им крадяха маратонките и джобните пари.

Междувременно навсякъде се разхождаха дебеловрати „борци“ - Царе на джунглата - и неслучайно се оказваше, че пред лицето на страха повечето хора предпочитат да не различават Злото от Доброто – точно както и в книгата.

Израствахме сред хора, които бяха свикнали със страха и не му се противопоставяха, с което болезнено приличаха на жителите на градчето Дери. Това ме възмущаваше много силно, но и ми помогна да вникна много по-сериозно в посланието на Стивън Кинг.

Затова и всеки път с известно разочарование установявам, че именно посланието за страха и неговите съучастници – апатията и жестокостта – са най-пренебрегваните елементи при различните трактовки на книгата. И засега нито една екранизация – нито мини-сериалът от 1990-а, нито последният филм „То“, който се появи по кината на 8 септември, успяват да засегнат убедително най-важната тема от книгата.

Вярно, адаптацията на режисьора Анди Мусшиети успява да намекне донякъде за апатията в обществото, която подхранва чудовища като То, но единствено чрез малки, почти незабележими детайли – случаен поглед от страна на съсед, някой и друг статичен персонаж, второстепенна реплика...

Но цялостният фокус в новото „То“ определено е друг – залага се повече на сензационното и на хорър елемента, отколкото на Злото, което представляват родителите, съседите, всички в обществото. А именно това е сериозната тема, която прави от романа велика книга.

Но такава тема не би се продавала. Или поне не толкова, колкото ухилен клоун с разкървавена уста, който подава балонче на поредното дете, преди да го завлече в канала.

И все пак новият филм е по-добрият опит да се екранизира „То“.

Това определено е зрелище, насочено основно към децата – и то към онези 12-13 годишни, които няма да прочетат книгата. Предвид това, най-парадоксалното е, че в кината в Щатите новият „То“ е забранен за непридружени деца под 17-години... Та кой, ако не тийнейджърите, най-искрено биха оценили това хорър изпитание за нервите – и то по възможност без присъствието на родителите си?

Но забраната е част от маркетинговата стратегия на филма и засега тя се оказва повече от успешна - в САЩ „То“ вече се класира на трето място по приходи за 2017-а за дебютния си уикенд, което за хорър определено е изключително постижение.

В България зрителите също посрещнаха много ентусиазирано новия филм - обобщените данни от киносалоните в страната показват, че „То“ е най-гледаното заглавие за изминалата седмица. При това посетителите не са основно и само тийнейджъри - доста от зрителите са хора на зряла възраст, които си спомнят манията около „То“ и книгите на Стивън Кинг през 90-те години.

Но ако се абстрахираме от повърхностното разчитане на посланието, не можем да не отбележим, че иначе всичко в новата екранизация е стилно и убедително – и градчето Дери, и колелото „Силвър“ на Бил, и пълнотата и паласките на Бен, и прическата на 15-годишния бандит Хенри Бауърс, и палавият вид на единственото момиче в групата – Бевърли - и най-вече цялостният декор около клоуна Пениуайз (талантливият 27-годишен шведски актьор Бил Скарсгард), който живее в канала.

Ефектите също са повече от страхотни – хилядите зъби, които излизат от устата на чудовището, неговата сладко-жестока усмивка, слюнките му, жената с кривите очи... С една дума – страхът е естетизиран максимално. Дори прекалено.

Защото като цялостно усещане новата адаптация на „То“ се движи равно и монотонно, а страховитите сцени следват една след друга, без да оставят възможност на зрителя да си поеме дъх. Очите така се пренасищат, че към края на филма, когато е кулминацията, сетивата престават изобщо да усещат каквото и да е напрежение...

И все пак филмът се гледа на един дъх, което си е постижение за цели 2 часа и 15 минути екранно време. А когато накрая Бил и Бевърли се разделят – за неизвестен период от време – ни се иска в най-скоро време да се появи и втората част на историята – тогава, когато децата ще са вече пораснали и ще им се наложи отново да се върнат в Дери, за да го спасят от Злото.

И как да не ти се прииска и на теб да пораснеш, преносно казано - или поне дотолкова, че да станеш достатъчно силен, за да се противопоставиш на всички гадости, които съдържа в себе си думата „страх“...

Автор: Марина Стоименова