Тази книга е написана така, сякаш няма автор. Главен герой в нея е самата тя и това прави мистерията още по-голяма. Ако приемем, че „История на любовта” все пак съществува, то тя е роман в романа за неспособността ни да се примирим със своята уязвимост. И за онази безконечна, незаглушима самота, която „всяка сутрин нараства по мъничко”.

А може би не? Може би е разказ за мъдрата, изцелителна сила на любовта и за трепета на очакването? Защото сто неща могат да променят живота ти всеки миг, от получаването на писмо от тайнствен подател до случайна среща с Никол Краус! Има толкова много начини да си жив и само един да си мъртъв…

Изисква се кураж да си избереш писател за главен герой и да го оставиш той „да пише книгата ти”. Лео Гурски е възрастен евреин, оцелял от Холокоста, обитаващ скромен апартамент в Манхатън. Изпитва ужас от вероятността да си отиде сам, незабелязано, затова постоянно търси начини да привлича внимание – изпускайки случайно рестото си в магазина, например.

Скоро научаваме, че Лео е имал интересен живот. В Полша обиква жена на име Алма, но тъй като бягството в Америка му отнема твърде много време, тя междувременно се омъжва за друг. В Полша Лео написва книга с амбициозното заглавие „История на любовта”, но я поверява на един приятел, който по-късно му признава, че я е изгубил… Така излиза, че Лео е спасил живота си, но не и същността си. От него е останала само черупката на един човек – вътрешно сломен и лишен от надежда.

Малко след това разказът ни пренася в по-оживен дом, където овдовялата Шарлот отглежда двете си деца – малкото си момченце и 14-годишната Алма, кръстена на героинята от книгата на Лео. Оказва се, че „История на любовта” не е изгубена. Издадена е на испански в Чили, само че авторът е друг…

Оттук нататък читателят се запознава с пасажи от книгата на Лео, които Никол Краус чевръсто редува със случки „тук и сега”. Някои от тях засядат на гърлото, други ти носят утеха. Като резултат „История на любовта” е публикувана в над 30 страни, оглавява множество класации, печели приза „Сароян“ за международна литература и редица награди в САЩ и Великобритания. А през 2016 г., благодарение на режисьора Раду Михайлеану, Лео и Алма оживяват на екрана…

„Кога ще проумееш, писателю, че няма думи за абсолютно всичко”, пита Алма своя любим. Винаги остава нещо, което трябва да допише някой друг. Затова животът, с цялата си крехкост, продължава. А любовта е онази свята сила, която ни държи на повърхността.

ОТКЪС

"Имало едно време едно момче. Живеело в село, което вече не съществува, в къща, която вече не съществува, пред една поляна, която вече не съществува и където можело да се открие всичко и всичко било възможно.

Пръчката ставала сабя. Камъчето – диамант. Дървото – замък.

Имало едно време момче, което живеело през поляната от едно момиче, което вече не съществува. Измисляли си хиляди игри. Тя била кралицата, а той кралят. На есенната светлина косата ѝ блестяла като корона. Двамата събирали света в малки шепи. Когато небето притъмнявало, се прибирали със сухи листа в косите.

Имало едно време едно момче, което обичало едно момиче, а смехът ѝ бил въпрос, на чийто отговор той искал да посвети живота си. Когато станали на десет, я помолил да се омъжи за него. На единайсет я целунал за първи път. На тринайсет се скарали и три седмици не си проговорили. На петнайсет тя му показала бенката на лявата си гърда. Любовта им била тайна, която не издавали на никого. Той ѝ обещал, че до края на дните си няма да обича друго момиче.

– Ами ако умра? – попитала тя.

– Дори и тогава.

За шестнайсетия рожден ден ѝ подарил английски речник и заедно учели думите.

– Какво е това? – питал той, прокарвайки пръст по глезена ѝ, и тя намирала думата. – А това? – Той целувал лакътя ѝ. – Елбоу! Що за дума е това? – а после го облизвал, докато тя се смеела. Докосвал нежната кожа зад ухото ѝ: – Ами това?

– Не знам – отвръщала тя, угасяла фенера и с въздишка се търкулвала по гръб.

На седемнайсет се любили за първи път под един навес в постеля от слама. По-късно – когато се случили неща, каквито никога не си били и представяли – тя му написала следното в писмо: „Кога ще проумееш, че за някои неща няма думи?“.

Имало едно време едно момче, което обичало едно момиче, чийто баща бил достатъчно съобразителен, че да се раздели с всичките си скътани злоти, за да изпрати най-малката си дъщеря в Америка. Отначало тя отказвала да замине, но момчето също било достатъчно разумно да настоява и се заклело в живота си, че ще изкара достатъчно пари и ще намери начин да отиде при нея. И тя заминала. Той си намерил работа като портиер в болницата в близкия град. Нощем пишел книгата си.

Изпратил ѝ писмо, в което преписал единайсет глави с дребния си почерк. Дори не бил сигурен, че ще стигне до нея. Спестявал, колкото можел. Един ден го уволнили. Никой не казал защо. Върнал се у дома. През лятото на 1941 година германските щурмови отряди се придвижили на изток, избивайки стотици хиляди евреи. В един горещ ясен ден влезли в Слоним. Точно в този момент момчето лежало в гората и си мислело за момичето.

Може да се каже, че любовта му към нея го спасила. В последвалите години момчето станало мъж, а пък той станал невидим. Така успял да избегне смъртта.

Имало едно време един мъж, който при пристигането си в Америка вече бил станал невидим. Три и половина години се укривал в горите, в хралупи, пещери и дупки. Дошли руските танкове. Последните шест месеца прекарал в бежански лагер. Успял да се свърже с братовчед си, който бил ключар в Америка. Не спирал да си повтаря наум единствените английски думи, които знаел. Ний. Елбоу. Иър. Най-накрая документите му пристигнали.

Взел влак до кораба и седмица по-късно се добрал до нюйоркското пристанище. Хладен ноемврийски ден. В ръката си стискал смачканото листче с адреса на момичето. Нощта прекарал на пода в дома на братовчед си. Не можал да заспи, радиаторът съскал и гъргорел, но той бил благодарен за топлината. На сутринта братовчед му три пъти му обяснил как да стигне до Бруклин с метрото. Купил букет рози, но те увехнали, защото се изгубил, въпреки трите обяснения. Най-накрая намерил мястото. Едва когато пръстът му докоснал звънеца, през ума му минала мисълта, че може би е трябвало първо да се обади. Отворила тя. Върху косата си носела син шал…"

Автор: Юлия Петкова