На 26 октомври 1890 г. от света си отива един от най-обичаните и талантливи майстори на перото - Карло Колоди. Това е поводът днес да си спомним за него и безсмъртната му рожба, докоснала сърцата на поколения малки и пораснали деца по света – Пинокио. Палавото дървеното човече, обсебено от едничкото желание да се върне при своя баща и да се сдобие с истинско... човешко сърце.

Роден на 24 ноември 1826 г., писателят Карло Лоренцини взема творческия си псевдоним Колоди от името на родния край на майка си.

Първите си опити в трудното поприще на детската литература той прави през 1875 г. с превод на приказната вселена, създадена от великия френски класик Шарл Перо. Една година по-късно Колоди написва „Giannettino“, „the Minuzzolo“ и „Il viaggio per l’Italia di Giannettino“ – поредица, която представя обединяването на Италия през призмата на ироничните мисли и действия на главния герой Giannettino.

Завладян от идеята да пресъздаде горчивата реалност през призмата на алегорични персонажи, през 1880 г. той започва да пише „Storia di un burattino“ („Приключенията на Пинокио“). Така той сътворява една красива и малко тъжна метафора, която отвежда читателя до изконната истина, че мъките и неволите ни облагородяват, правейки ни по-мъдри и силни, по-добри и човечни.

Историята за неволите на малкия Пинокио се превръща в едно от най-вълнуващите и вдъхновяващи произведения за деца през вековете, оставяйки в съзнанието на всяко едно от тях, незабравим и съкровен спомен. Мъдростите от нейните страници сияят като малки семенца. Онези семенца, които раждат големите мечти.

"– Слушай ме и винаги прави това, което ти кажа. – Добре, добре, добре! – Още от утре тръгваш на училище. – Радостта на Пинокио видимо помръкна."

"Днес в училище веднага ще се науча да чета: след това утре ще започна да пиша, а вдругиден - смятам. Тогава с тези мои умения ще спечеля много пари и с първите изкарани от мен пари ще купя незабавно на скъпия ми татко едно красиво ново вълнено палто. Но какво казвам аз? Вълнено, Господи! Цялото ще бъде направено от злато и сребро, с диамантени копчета. Този беден човек наистина го заслужава; защото за да ми купи книги и да ме изучи, той целият е облечен в дрипи... И то в този студ! Само бащите са способни на такава саможертва - в името на децата си..."

"– Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете дали на тоя остров има селища, дето да мога да се нахраня, без да се излагам на опасност да бъда изяден?"

"Бъди сигурен, момчето ми - отвърна гълъбът, - че когато някой е гладен и няма какво друго да яде, дори и фият му се услажда! Гладът няма нищо общо с прищевките и лакомията!"

"– А сега какво ще правим в тъмнината? – Ще седим и и ще чакаме, докато Акулата не ни смели. – Но аз не искам да бъда смилан! – завика Пинокио и пак се разплака. – И аз не искам да бъда смилан – възрази рибата тон, – но съм философ и се утешавам с мисълта, че след като съм се родила риба тон, по-добре е дните ми да приключат във водата, отколкото в тигана."

"– Защото ние, децата, всички сме такива. Боим се от лекарствата повече, отколкото от болестта."

"Стопанинът на куклите, Огнегълтачът, който, не отричам, изглеждаше страшен човек особено с голямата си черна брада, която покриваше като престилка гърдите и краката му, всъщност не беше лош човек."

"Съдията беше една маймуна от рода на горилите, една стара маймуна, почитана заради напредналата ù възраст, заради бялата ù брада и особено заради златните ù очила. Вярно, те бяха без стъкла, но тя бе принудена да ги носи постоянно, тъй като страдаше от няколко години от възпаление на очите."

"Лъжата бива два вида – на едната краката са къси, а другата има дълъг нос."

"Тъй като чувстваше тежко стомашно неразположение, клетият котак можа да изяде само тридесет и пет барбуна с доматена салца и четири порции шкембе със стърган кашкавал и тъй като шкембето не му се стори достатъчно подправено, поиска на три пъти краве масло и стърган кашкавал."

НОВИНИ

Автор Антония Михайлова

Астрид Линдгрен: Детство без книги не е никакво детство

Автор Антония Михайлова

"Винаги позволявайте на съвестта ви да бъде ваш водач." (Синята фея)

"Колко нещастия ме сполетяха! И си ги заслужавам! Защото съм вироглаво и заядливо дървено човече... и искам винаги да правя каквото си зная, без да слушам ония, които ме обичат и които са хиляди пъти по-умни от мен!"

"Да проси се срамуваше, защото баща му винаги му казваше, че имат право да просят само старците и недъгавите. На тоя свят истински бедняци, заслужаващи подкрепа и съчувствие, са само ония, които поради напреднала възраст и поради болест са осъдени да не могат да си припечелват хляба с труда от собствените си ръце. Всички други са длъжни да работят и ако не работят и търпят глада, толкова по-зле за тях."

"— И тъй, трябва да знаеш, че аз бях дървена кукла, каквато съм сега, но ми предстоеше да стана момче като многото други момчета на тоя свят. И щях да стана, ако поради слабото си желание да уча и поради туй, че слушах лошите си другари, не бях избягал от дома… и един прекрасен ден, като се събудих, се видях превърнат на магаре с грамадни уши… и с голяма опашка!… Какъв срам беше за мен!… "

"— Татко, изгарям от любопитство да узная как е станала тая внезапна промяна — каза Пинокио, като се хвърли на врата на баща си и почна да го целува.
— Тая внезапна промяна в къщата ни се дължи на теб — каза Джепето.
— Защо се дължи на мен?
— Защото когато лошите деца станат добри, имат способността да дадат нов и усмихнат вид дори на вътрешността на дома.
— А старият дървен Пинокио къде ли се е скрил?
— Ето го там — отвърна Джепето и му посочи една голяма дървена кукла на един стол, с глава, килната настрана, с отпуснати ръце и с кръстосани и прегънати крака, да се чудиш как би могла да стои права."

Четете още: 10 вечни цитата от детската вселена на Астрид Линдгрен