Италия не е сред най-толерантните европейски страни, поне що се отнася до правата на сексуалните малцинства. Но една смела жена доказва, че когато имаш подкрепата на обществото – и най-вече на колегите си от работа, нещата могат да бъдат коренно различни.

Нейното име е Стефания Пекини, тя е на 51 години и днес е ръководител на полицейски отдел в Милано. Отделно от работата, посвещава свободното си време, за да развива артистичните си заложби. Участва в киното, играе в театъра и вече е популярна в Италия.

Но преди 25 години Стефания буквално е друг човек.

В началото на 90-те тя постъпва на работа в полицейския отдел в малко градче край Милано.
Тогава е на 24 години и се нарича Фабио, а в паспорта й ясно пише: „Пол: мъжки“.

Днес Стефания е единствената транссексуална жена в италианската полиция и един от малкото трансесксуални полицейски служители в света изобщо.

Пред журналистиката Клаудия Ториси, която я интервюира за платформата Open Democracy, Стефания си спомня за Фабио - човека, който някога е била.

„Когато започнах работа в полицията, моят живот изглеждаше привидно перфектен. Тъкмо бях сключил брак с красива жена. Имах работа и бях готов да създам семейство. След две години жена ми роди сина ни и скоро след това и нашата дъщеря“.

Съпругата на полицейския служител Фабио очаквала от него да бъде „добър съпруг, добър баща, добър мъж“ и той най-съвестно се опитал да изпълни нейните желания. Но когато майка му умира от рак, всичко в него се преобръща.

„Сякаш клетката, в която бях затворена, внезапно се отвори“, спомня си Стефания и обяснява, че тъгата й тогава я принудила да започне да си задава въпроси за това коя е, какво прави на този свят... И се оказва, че не е готова да чуе собствените си отговори.

„Опитах се да се боря с чувствата си. И се оказа, че най-големият и основен предразсъдък, с който трябва да се справя - е моят собствен“.

Пекини започва да посещава психоаналитик. Именно там чува за първи път и диагнозата „транссексуалност“ - когато биологичният ти пол не съвпада с чувството ти за полова идентичност.

Първоначално Фабио е объркан, шокиран и обезсърчен:

„Работех като полицай и бях свикнал да приемам транссексуалните като хора, които се препитават основно чрез проституция и продажба на наркотици.“

Минава доста време, преди той да се реши да промени пола си. Разбира, че трябва да потърси подкрепата на колегите и най-вече на шефовете си. Някои от хората в полицейския участък са искрено учудени, но шефовете казват, че полът няма значение и той усеща истинско облекчение.

Но когато Фабио се подлага на хормонална терапия, започват истинските проблеми.

„Тялото ми се променяше. Бях започнал да губя мъжките си черти, но все още нямах достатъчно женски такива. В този момент много хора около мен се уплашиха, защото не можеха да ме поставят в категория.“

За щастие, полицейският началник се оказва човек на място. „Той заяви, че моят екип трябва да се гордее с мен и че е време да се свалят маските. Това, което ме определяше, беше работата ми и всички трябваше да го приемат“.

Според законодателството на Италия, както и на много други европейски страни, полът е този, с който си се родил и, независимо дали си транссексуален и дали си минал през операция, полът не се променя в личните документи. Това създава сериозни затруднения пред хората, които идентифицират себе си като друг пол и изглеждат така.

Пекини си спомня, как се налага да свидетелства в съда с официалното си мъжко име, въпреки че вече изглежда като жена. „Спомням си притеснителната тишина в този момент“, казва тя.

Стефания обяснява, че работата й в полицията й е помогнала много, за да има самочувствието да бъде тази, която е – и не на последно място, за да постигне финансова стабилност. Без тези доходи, не е било възможно да премине през хормоналната терапия, чиято цена в Италия понякога достига до 180 евро месечно. Отделно от терапията, транссексуалните се нуждаят и от психологическа помощ, а често и от хирургични корекции.

Същевременно голяма част от транссексуалните са дискриминирани на работа или директно са изхвърляни на улицата. Затова и голяма част от тях прибягват до опасни и незаконни дейности, включително проституция. Това от своя страна увеличава шансовете им да станат жертви на насилие.

Според Пекини обществото има негативно отношение дори само към термина „транссексуален“, а не би трябвало да е така. Проблем според нея е и, че в медиите няма достатъчно информация за хора като нея и това задейства предразсъдъците на хората.

„А е добре да се знае, че онова, което транс-жените и мъжете търсят, е същото като всички останали – а именно нормалност“.