Грамадни палми и хармонично разклонени пинии се издигат високо в наситено синьото януарско небе. В клоните на тези дървета, които и днес изглеждат точно както в прочутите ренесансови картини, се гонят гларуси, врани и папагали. Последните се разпознават по зелените опашки и по оглушителните крясъци, които само потвърждават вече установеното: Италия е шумна.

Някъде в далечината, зад зеления фон на внушителната и така специфична средиземноморска растителност, се очертават руини. Всъщност по-правилният израз би бил „вековни съсипни“ - с тази метафора Иван Вазов умело описва остатъците от древноримски крепости, характерни за единствения град, който не търпи сравнение с никое друго място на земята.

Градът е Рим – най-подходящата дестинация за копнеещите за „красотата на живота“: мек въздух, непреходно изкуство и досег до историята. И неслучайно думата „романтичен“ има общо с Roma – както е латинското име на това изключително място.

Но понеже стана дума за Вазов – неговото стихотворение „Тибър“, написано на български, краси крайбрежието на голямата река в италианската столица, заедно с още стихове на Маяковски, Пазолини... За съжаление всичките поставени зад вандалски разбити стъкла:

Дори единствено това трябва да ви говори, че Рим е в упадък. Но както е в упадък, така и италианската столица е най-жизненият град, в който можете да се озовете. Какъв е този парадокс? Това е парадоксът на туристическите градове.

Твърде е вероятно Рим да оглавява челната десетка и на вашия туристически списък. А ако все още не сте били тук, моят горещ съвет е да отидете за първи път именно през зимата.

Ако имате късмет, ще можете да се къпете в ослепително слънце, докато по улиците ще срещате почти изцяло местни хора. За съжаление дори през най-студения италиански месец (средномесечна температура за януари 7-8 градуса), места като Пиаца Навона, Фонтан ди Треви и Испанските стълби са претъпкани с туристи, но за сметка на това църквите, в които можете да се насладите на великите произведения на изкуството, са почти празни.

Смело отивайте да видите какво е сътворил Микеланджело в Сикстинската капела и в Свети Петър, насладете се почти без хора на неговия „Мойсей“ в църквата „Сан Петро ин Винколи“, вижте фреските на Рафело във Ватикана и в църквата „Свети Августин“ и отидете при картините на Караваджо в храмовете Сан Луиджи деи Франчези, Свети Августин и Санта Мария дел Пополо.

Снимка Pixabay

С една дума - за хората, които обичат изкуството, всички други сезони за посещение на Рим са противопоказани.

Същият съвет за едно зимно посещение бих дала и на онези, които се интересуват от историята.

Световноизвестният римски Колизеум през януари и февруари ще бъде по-лесно достъпен, отколкото през останалите месеци, а аз лично за нищо на света не бих си причинила опашката пред това чудо на архитектурата през лятото. Също така не бих рискувала да се бутам сред руините в Римските форуми заедно със сто хиляди човека, които искат да си направят снимка пред някоя „сисипня“. Не ме разбирайте погрешно - просто така добре запазената иначе атмосфера напълно се губи сред всички тези селфи-стикове...

Разбира се, за любителите на хубавото хапване, вкусния сладолед и прекрасното еспресо Рим не се дели на сезони. Но за да се насладите на червеното вино, отново най-добре е да отидете през зимата. Римското vino rosso може да бъде превъзходно, особено ако си го поръчате в подходящия ресторант. Затова, ако сервитьорът ви предложи нещо от собствения си регион – поръчвайте смело – въпрос на регионална гордост е да ви сервират най-доброто от своя край.

В своя личен кулинарен списък за Италия, аз умишлено пропускам пастата, защото изобщо не я обичам „ал денте“ (al dente). Италианците може и да са свикнали с този полусуров вкус на безкрайния си брой варива, но за моето българско небце това хрускане между зъбите представлява твърде силно разочарование, за да го препоръчам на когото и да е.

Разбира се, Рим не е само за гастрономите.

За страстен любител на архитектурата като мен, този град няма аналог. Аз съм от онези откачалки, които могат да прекарат половин час, зяпнали фонтан с момченца и течаща вода. Точно това направих пред не толкова известния Фонтан на костенурките (Fontana delle Tartarughe) на пиаца Матей. И докато изучавах в детайли фината изработка на лицата на момчетата и се чудех защо телата им са като на жени, ми просветна колко много ми липсва това усещане – усещането за непреходност.

Ние не си даваме сметка, че живеейки във вечно променящ се град като София (а това важи и за много други европейски столици) – сме практически ампутирани от усещането за минало, а ако го имаме – то обикновено е травматично. Хората от Източна Европа делим историята си винаги на „преди“ и „след“, но за нас тя никога не е едно неизменно, течащо и неспирно цяло. Затова и страдаме от тревожни мисли, че всичко започва от нас и ужасно много се боим и че всичко е възможно да свърши с нас.

Е, пред Фонтана на костенурките разбрах колко много греша. Ето едни фигурки на момченца, които са на около 500 години, но в същото време са вечно млади. Неспирното изливане на вода над техните глави ми прошепна, че няма особена причина тези момченца да не са тук и след още 500 години. Обзе ме спокойствие и внезапна благодарност, че съм в град, в който историята никога не е свършвала. Изобщо в Рим няма „бели петна“ - знае се какво е било през I, II, III век и дори през „тъмното“, както го наричаме, Средновековие. Знаят се всички периоди на упадък, които са се редували с периоди на възход. Вероятно затова и италианската столица е коронована с клишето „Вечния град“.

Ето защо и видимият упадък на Рим, който може да предизвика разочарование у някой, който го посещава за първи път, всъщност не е особено тревожен. Проблемите на града се усещат отчетливо, особено в периферията около историческия център, която е много мръсна. Ясно и видимо е, че има проблем с извозването на боклуците. Отделно от това градът изнервя със сериозните си задръствания и на места пресичането е инфарктно преживяване, заради безумното шофиране. На всичкото отгоре градският транспорт най-редовно закъснява и е пълно с бездомни хора, които спят по улиците... Но италианците са напълно спокойни. Те просто знаят, че всичко е временно и че всичко е политика. Те знаят и че „всички пътища водят до Рим“ и тяхната позитивна увереност е заразна. Силно препоръчвам като лек срещу песимизъм и зимна депресия.


Текст и снимки: Ема Иванова