„Всеки ден не е Великден“. Когато бях дете, родителите ми често използваха именно тези думи, за да ми откажат някоя прищявка. „Няма да стане, забрави“. Сякаш имаше точно определен ден от годината за хубави неща, а през останалото време животът просто течеше къде повече, къде по-малко трудно.

Традициите и културата по нашите земи са дълбоко свързани с християнството, макар днес като цяло да не се смятаме за толкова религиозни, отколкото преди векове. Великденското чудо на изкуплението на греховете и възкръсването на Исус Христос е може би най-светлият и почитан православен празник - седмицата на смирението, тържеството на пречистването и на живота, пролетното отваряне на сърцата и домовете за доброто. Ето защо идеята за новото начало остава все така вдъхновяваща.

И тази година, сред празнични софри и пълни чаши, българските семейства ще се съберат, за да посрещнат Възкресението. А на следващия ден, когато вече няма да бъде Великден, ще се върнем към ежедневието от работа, задръствания, негативни новини, сметки за плащане и дрехи за пране, където чудесата нямат място, а добрите дела са по-скоро изключение.

Само че те се случват всеки ден

Миналата седмица имах среща в едно заведение в Пловдив, но се загубих. Разпитвах за посоката безрезултатно, като повечето хора дори не си направиха труда да разговарят с мен. Накрая една приятна дама не само ме упъти, но и буквално ме изпрати до мястото, като поиска да носи един от саковете, с които се бях натоварила. Нейната постъпка ме изненада силно – и много ме зарадва, защото усетих, че е напълно безкористна.

Също толкова трогателна беше и възрастната жена, която не продаваше, а подаряваше върбови клонки и нарциси пред кварталната църква на Цветница. Простичък жест, но изключително мил, защото пред почти всички храмове на този прекрасен празник върбовите клонки се продават – и то за по 2-3, че дори и 4 лева.

Малките добрини се случват всеки ден, стига да имаме очи да ги видим. Това са доброволците, които занесоха храна на умиращите коне насред дебели преспи сняг в Осоговската планина. Това е съседското семейство, което прибра от улицата осакатено куче с отрязан крак – и всяка сутрин го извеждат търпеливо на разходка, тъй като горкото животно едва се движи.

Знам, тези добрини изглеждат нищожни на фона на едрокалибрените гадории, с които ни залива ежедневието. Но точно тези малки жестове на сърцето показват, че във всеки един от нас, подтиснат от проблеми и мрачни мисли, се крие светъл и несъкрушим стремеж към безвъзмездното добро. Крие се щастието.

И именно на Великден, когато Страстната седмица се превръща в Светла, е най-подходящото време да се замислим за това. Да обърнем внимание на своите души, вместо на снимките на козунаци, агнета и боядисани яйца в социалните мрежи. Да се огледаме за доброто, което чака кротко в ъгъла, вместо за централно място на трапезата.

Защото ако отворим повече сърцата си, всеки ден ще е Великден.

Автор: Виктория Димова