„Някой като теб” неслучайно е отличен с награда „Рамон Люл”. Този съвременен романс, облечен в кадифе, ще възроди вярата ви, че любовта е възможна.

По волята на съдбата в ръцете на Джина, тийнейджърка от Барселона, попада визитна картичка със загадъчното Appelle-moi (Обади ми се). Почеркът е на нейната майка Паулин, напуснала рано този свят. Заинтригувано, момичето се впуска по дирите на оцелелия спомен, за да се натъкне на… тайна любовна връзка.

Паулин Хомс е семейна и живее в Барселона. Един ден заминава за Париж за сватбата на своя братовчедка. Там се запознава с Жан-Пиер, мъж със свободен дух, собственик на галерия на брега на Сена. Между двамата неочаквано лумва огън, следват четири дни, които ще бележат живота им завинаги. Чрез писмата, разменени помежду им впоследствие, Джина ще узнае истината за своята майка.

Оказва се, че в пространството около нас витаят безброй истории, древни и млади, за които не подозираме. Влюбените имат собствен начин за справяне със страховитото и натрапчиво чувство за нетрайност, което преследва всички ни, някои повече, други по-малко, въпреки усърдието да го прикриваме.

Каталонският писател Шавиер Бош е създал книга, в която звучат концертът „Аранхуес” и… български любовни песни, а красивата споделеност, макар и ефимерна, насища със смисъл цял един живот. Защото е неподправена и съвършена, облъхната от пеперуден полет и „узаконена” с вино от Анжу. В топлите обятия на Париж…

Дали тази история ще накара младата Джина да погледне с други очи на света? И да повярва, че чудото се случва, когато срещнеш „някой като теб“? Само за едно те молим, Джина, не превръщай любовта на живота си в роман, нека си остане само твоя. Поне докато не срещнеш чародей като Шавиер Бош.

Шавиер Бош

Откъс:

Жан-Пиер бе изумен от това писателско въображение. Паулин превръщаше в мадам Бовари коя да е случайно изникнала на улицата жена, дето изглеждаше току-що накъдрена във фризьорския салон. Видя младеж с куче басет с клепнали уши и веднага си представи, че е художник, който, за да си купи четки и маслени бои, всеки следобед разхожда домашните любимци на баби инвалиди от Рив Гош, та да припечели шепа монети. В паузата между две истории Жан-Пиер пък обърна внимание на факта, че гледана от терасата на „Ле Дьо Маго“, „Сен-Жермен-де-Пре“ отсреща на площада прилича на селска църква – една такава строга, сякаш смесена, като тия в Елзас.
В миг Паулин спря да играе с живота на един или друг минувач и пожела да се промъкне в този на Жан-Пиер.
– Какво означава Анук? – Зададе въпроса с пресметната невинност.
– Нищо. Име. Както Жан-Пиер.
– Мъжко име?
– Не... По-скоро не. – Отведнъж стана сериозен и показа, че не желае незабравимата вечер да бъде усложнявана. – Женско е, мисля. Не е често срещано.
– Не знам, сигурно си пъхам носа където не ми е работа, но мога ли да попитам защо галерията ти носи това име, Анук?
Той сведе глава и сложи лулата на масата. Паулин за пръв път забеляза, че мъжът, когото бе срещнала на сватбата на Жулия, дискретно, едва забележимо поклаща тяло напред-назад. Точно в този момент, съвсем навреме, сервитьорът остави сметката, Жан-Пиер му бе дал знак. С повдигане на вежди и потъркване на два пръста един о друг.
– Знаеш ли, че Марчело Мастрояни е живял на улица „Сен“?
– Сменяш най-безцеремонно темата или така ми се струва? – Паулин внезапно осъзна, че в куфара за пътуването бе пъхнала и иронията, винаги полезна, като четката за зъби.
– Помислих си, че ще ти е интересно... Нали го знаеш Мастрояни? Имам предвид актьора...
– Да, да, кажи – подигравателно отвърна тя, правейки се на заинтригувана. – Да чуем тази вълнуваща история.
– Не е история, просто реших, че ще ти е любопитно да научиш кой е живял досами галерията. Италианец като него, с апартамент в Париж. На улица „Сен“. Един ден влезе, разгледа картините най-спокойно, без да бърза. Поговорихме, нормален тип, много възпитан, заинтересува се от една творба на Полък, която...
– Намирам, че малко приличаш на Мастрояни. Извинявай, не е, защото го спомена. Наистина си го помислих още вчера. Не знам. Цялостното излъчване. Смехът, носът, изражението. Начинът, по който държиш лулата. Не знам. Може да е заради бретона и косата, дето я решиш ей така... – И с жест обрисува сресване на път и после разрошване, но леко, премерено.
Жан-Пиер откликна и пробва да се направи на Мастрояни. На лицето му се прокрадна лукава усмивка. И като истински съблазнител наподоби глас на интересен човек, на актьор.
– Не за първи път ми го казват.
Двамата охотно и доволно се разсмяха.

Автор: Юлия Петкова

Четете още: Тя е Мия, но кой ли е той?