Тя все още си спомня тежката тишина, последвала изявлението й. Издала е първия си роман, „Ледената принцеса”. Продадени са 3 000 екземпляра. Повече, отколкото се е надявала, но недостатъчно, за да се изхранва. Тогава се свързва с един литературен агент, която й издейства договор с голямо стокхолмско издателство.

На първото събрание на търговския отдел писателката Камила Лекберг прави гаф, като споменава лансирането на „продукта”. Един от присъстващите изсъсква: „Това не е продукт, това е книга”. С риск да ги шокира Лекберг продължава: „Книгата има особена културна стойност, но е продукт като всеки друг и трябва да се продаде”. И ето че днес четем „Вещицата”, десетия роман от култовата бестселър серия с Ерика и Патрик.

Интригата отново ни пренася в клаустрофобичното селище Фелбака, където страховитите новини се роят като гъби, а миналото неизбежно застига настоящето. Невръстната Неа е намерена убита в същата гора, в която 30 години по-рано е открита мъртва малката Стела. За убийството на Стела някога са били обвинени две тийнейджърки, Хелен и Мари. По стечение на обстоятелствата подозренията отново клонят към тях, но и върху хора от обкръжението им, а някои ксенофобски настроени местни жители обвиняват колонията от сирийски бежанци. Докато тече разследването на Ерика, която пише книга за двете убити момиченца, действието ни връща в далечния 17 век, при една млада жена, обявена от господстващия клир за вещица…

Както може да се очаква, таблоидите са луди по личния живот на Лекберг: „Започна се с първия ми развод, явно са си дали сметка, че това продава.” Следва бракът й с полицая Мартин Мелин, раждането на сина им Чарли (като героя в книгите й за деца), вторият й развод, влюбването от пръв поглед в 29-годишния боксьор Симон Скьолд, (тогава тя е на 42), раждането на дъщеря им Поли. Но тя не се оплаква, при този успех би било нечестно.

„Писателите охотно създават митове около личността си, опитват се да внушат, че са особени хора, вглъбени в себе си, оттеглили се от света.” А тя иска да бъде в контакт със своята публика. Преди да започне да пише криминалета, Лекберг е работила в областта на маркетинга и е запазила рефлексите си. Затова никога не казва „не”, появява се на кориците на списания за градинарство, както и за автомобилен спорт. Научава се да се облича, да се гримира, дори участва в предаването „Танцувай със звездите”.

И пише френетично:. „Знам, че е модерно да казваш, че не пишеш криминален роман, а правиш анализ на обществото. Но моята основна мотивация винаги е била да развличам читателите си.”

ОТКЪС от „Вещицата”

Всичко започна с буре сол. Пристигна указ, че всякакви търговски сделки с чужбина ще минават през Гьотеборг и на цял Бохуслен бе забранено да търгува с Норвегия или някоя от другите страни, с които местните обменяха стоки. Това още повече увеличи бедността и негодуванието срещу властите, които така лекомислено вземаха решения, лишаващи хората от хляба им. Не всички приеха указа, така че на офицерите, охраняващи бреговата линия, им се отвори доста работа да конфискуват стоки, които не бяха минали през митницата.

Елин многократно бе увещавала Пер да следва заповедите. Нарушаването им можеше да им навлече беди. А Пер кимаше и я уверяваше, че не върши нищо нередно. Така че когато Хенрик Мейер потропа на вратата онзи следобед в началото на септември, тя го пусна у дома без притеснение. Но само с един поглед към Пер, който бе седнал до кухненската маса, осъзна, че това е било голяма грешка. На офицер Мейер му бяха нужни само няколко минути да открие недекларираното буре сол в дъното на бараката за инструменти. Елин знаеше точно какво означава това и сви юмруци в джобовете на туниката си. Толкова пъти беше казвала на Пер да не прави глупости. И въпреки това той не бе могъл да се сдържи. Заради едно буре сол.

Познаваше го толкова добре. Гордостта и твърдоглавието засенчваха бедността и му даваха кураж. Дори само това, че я беше ухажвал, доказваше, че Пер притежава смелост, каквато липсва на повечето мъже. Той не знаеше, че баща не се интересува особено от съдбата . В очите на Пер тя бе дъщеря на богат мъж и от това следваше, че е недостъпна за него. Но ето че сега същата смелост, същата гордост и сила се бяха оказали пагубни.

Когато влезе в малката им къщурка, офицерът съобщи, че ще конфискува лодката им. Пер имаше три дни, след което щяха да му вземат малкото корабче, за което се беше трудил години наред, въпреки че уловът беше оскъден, а гладът вечно дебнеше на прага им. Накрая обаче успя да го откупи само за да рискува всичко заради буре сол, което бе донесъл незаконно от Норвегия.

Елин беше толкова ядосана. По-ядосана откогато и да било. Искаше да го удари, да издере зелените му очи, да оскубе русата му коса. Проклетата му гордост щеше да им отнеме всичко. Сега как щяха да се препитават? Елин вършеше допълнителна домакинска работа за други семейства, но това не носеше кой знае колко риксдалери. На Пер нямаше да му е лесно да си намери работа на друг кораб, след като търговията с чужди стоки бе забранена, а риболовът също не беше особено доходен в последно време.

Елин цяла нощ лежа смълчана. Комшийката бе казала, че докато се прибирал след посещението в дома им, Хенрик Мейер паднал от коня си и се приземил в канавката. Така му се падаше. Не бе показал и грам състрадание, когато им съобщи, че ще конфискува това, от което зависеше животът им. Без лодката нямаха нищо.

Преди изгрев слънце Пер опита да докосне рамото , но тя се отърси от ръката му и се обърна на другата страна. Легнала с гръб към него, Елин заплака горчиво. От гняв. И от
страх. Навън вятърът се бе засилил още повече и когато Пер стана на разсъмване, тя се изправи и го попита къде смята да ходи.

– Ще излезем с лодката – отговори той и си облече риза и панталони.
Елин го зяпна. Откъм кухненския диван се чуваше дишането на спящата Мерта.
– В такова време? Ума ли си си изгубил?
– Ако ще взимат лодката след три дни, трябва да свършим възможно най-много работа дотогава – каза той, докато си слагаше палтото.
Елин се облече набързо и го последва навън. Той дори не хапна, бързаше да излезе в бурята, сякаш дяволът беше по петите му.
– Днес няма да ходиш никъде! – надвика тя вятъра и видя с периферното си зрение как любопитни съседи се подават от околните къщи.

Клаес, мъжът на Ела от Мьорхулт, също излезе, следван от съпругата си, не по-малко бясна от Елин.
– Ще се погубите, ако тръгнете в това време – изкрещя Ела пронизително, дърпайки връхната дреха на Клаес.
Той се отскубна и изръмжа:
– Ако искате да има храна за децата, нямаме друг избор.

Пер кимна на Клаес и двамата тръгнаха към мястото, където бе вързана лодката. Елин гледаше широкия му гръб, а страхът така бе впил нокти в нея, че пречеше да диша. Пое си дълбоко дъх и изкрещя толкова силно, колкото позволяваха дробовете:
– Чуваш ли ме, Пер Брюнгелсон, ако не спреш, изобщо не искам да се връщаш и дано морето прибере теб и проклетата ти лодка!
Тя се обърна и полите се развяха около краката . С крайчеца на окото си видя ужасения поглед на Ела, докато крачеше обратно към къщата. Хвърли се на леглото си и заплака, без да подозира, че изречените от нея думи ще я преследва до сетния й час.