България трябва да се поучи от политиката на Турция в областта на киното и сериалите, финансирайки продукции с положителен имидж за износ. Така смята депутатът от ГЕРБ Тома Биков, докато промените в Закона за филмовата индустрия си проправят път към пленарната зала на парламента за първо четене. И понеже Биков обяви култовия „Под прикритие“ за лош пример, нека си представим как творбата на Димитър Митовски би изглеждала в един дистопичен свят, в който от малкия и големия екран мощно струи славата на милата ни родина.

Полицаят Мартин, героят на Ивайло Захариев, щеше да бъде същински майор Деянов на новото време – смел, обаятелен, стабилен, изповядващ справедливостта. Той щеше да арестува мафиоти насред кръстовища, да нахлува в лъскави офиси, да нокаутира селски кметове, да патрулира по границите и по жълтите павета, показвайки гордо убежденията си, заедно с татуировките на Левски, Ботев и Христо Стоичков. Изобщо, той нямаше да бъде под прикритие, не му е в кръвта. С ниска заплата, той се храни от справедливостта и търка билетчета от лотарията за успокоение.

Духовният му баща Владо Пенев щеше да води беседи на философски теми от манастирската килия, където се е усамотил след неуспешната борба срещу организираната престъпност по ниските нива, тъй като по високите нива всичко е наред. Въпреки предлаганите му министерски постове, инспектор Попов е мазохист. Джаро щеше да бъде хотелиер с пачки от ДДС-измами в кутии за обувки и наклонност да обикаля екзотични дестинации. Куката щеше да е полезният идиот, който погрешка подкупва чиновници и много обича да хруска гнили ябълки, а Иво Андонов – присадената дясна ръка на боса, идеално влиза в ролята на говорител със силно изразен шопски акцент и лобист на тема как да перем прозрачно.

Така нито във Франция и Германия, нито в Китай и цяла Латинска Америка, зрителите щяха да свързват България с трафик на дрога, проституция и мафия. Иначе жалко за добрата актьорска игра, наистина. Жалко и за Закона за филмовата индустрия, който действително има нужда от актуализиране с европейските регламенти, а не от идеологизиране.

Който плаща, той поръчва музиката – това културна политика ли е?

След като осигурява пари, държавата желае да се огледа красива и стройна в камерата. Който иска да я хули, да си търси частни спонсори. Какво би представлявало седмото изкуство, ако служи за държавен и политически пиар. Тази мека форма на цензура през финансирането е сигурен начин да произвеждаш беззъби продукции, вгледани или в миналото, или в битовото, или в някакво тяхно подобие на фалш. А точно това не искат зрителите.

Междувременно промените в закона са назрели. Секторът иска да привлече още чуждестранни продукции на снимачните площадки чрез финансови стимули и цялостна стратегия. Редица европейска държави имат такива процедури, отнемайки от привлекателността (и приходите) на България. Идеята Националният филмов център да финансира сериали също заслужава внимание, защото възходът на този жанр в целия свят няма как бъде пренебрегнат.

В това време ВВС финансира сериал за тайния живот на един от известните британски политици от близкото минало – лидерът на Лейбъристката партия Джеръми Торп от 60-те и 70-те години на миналия век. Той е забъркан в шумен гей скандал, а опит за убийство тотално заплашва да срути политическата му кариера. Швеция пък създава филми и сериали – образци, адаптирани къде ли не по света. Там има брутално насилие, серийни убийци, нацисти, мафиоти и нищо от съвремието не е спестено. Нека само се сетим за трилогията „Милениум“ и сериала „Мостът“.

Точно Турция ли да служи за пример на европейска България?

Лустросаните мелодрами край Босфора нямат нищо общо с реалността, в която противниците на режима на Ердоган са арестувани, съдени и хвърляни в затвора. Макар да разказват за любовта, морала, чувството за семеен дълг или славната история на страната, сериалите са активна част от пропагандата, с която Анкара се опитва да бъде регионален лидер. Алтернативни мнения на официалната линия в тях не се допускат. Критики – още по-малко.

Иронично, в „Под прикритие“ са използвани примери от действителността – и точно това прикова зрителите пред екрана. Същото важи за сериали като „Младият папа“, „Къща от карти“, „Homeland”, „Наркос“, в които реалността и художествената измислица са умело преплетени. И понеже става дума за пари, държавата е права да изисква високи критерии по отношение на художествената стойност, културната тежест и европейската значимост на заглавията, които финансира. Всичко останало зависи от продуцентите, режисьорите, сценаристите и актьорите.

Как да кажеш на черното бяло

Когато не можеш да говориш за сериозните неща, за политика, корупция и погазване на човешките права, ти остават изтърканите до втръсване сюжети - семейни драми, сблъсък на поколенията и „разтърсващи“ любовни истории в 256 епизода. Само че и това няма да свърши работа. Много личи, когато опитваш да изкараш черното бяло. Дори и най-добрият актьор би се затруднил.

Автор: Виктория Димова

Четете още: Дъщерята на Ирина Тенчева копие на Кейт Мос