„Ти си по-лош от войната!“, възкликва добрият Албер Маяр, когато неговият приятел от фронта Едуар му представя своя план: да се възползват от икономическата криза и да продават несъществуващи скулптури на загинали войници, за да забогатеят.

Но може ли нещо изобщо да е по-лошо от войната?

Канадско-френската продукция „Ще се видим там горе“ задава именно този въпрос на зрителитe. Филмът, който този октомври спечели голямата награда на международния кино-литературен фестивал в София „Синелибри“ за най-изкусна адаптация, представлява 117-минутен шедьовър и се гледа на един дъх. Между другото, така се чете и награденият с „Гонкур“ едноименен роман на Пиер Льометр (издателство „Колибри“), върху който е базирана историята.

Адаптацията на „Ще се видим там горе“ се появява точно 100 години след края на Първата световна война (за нея и днес Европа говори като за „Голямата война“), за да ни напомни тъжната истина, че в основата на конфликтите винаги седят материалните интереси на шепа хора. Струва ли си заради тях да губим животите си, да бъдат обезобразявани телата ни и да затриваме човешкото в себе си?

Историята, в която главнaта роля се играе от френския актьор Албер Дюпонтел (той е и режисьор на филма), разказва за отношенията между бившия счетоводител Албер Маяр и талантливия художник Едуар Перикур (Нахуел Перес Бискаяр).

За разлика от Албер, Едуар е от много богато парижко семейство и е свикнал да бъде глезен - и това ще се окаже ключово за оцеляването и на двамата след войната. Но преди мобилизацията предстои последната битка и тя е повратна. Едуар спасява живота на Албер и само миг по-късно губи долната си челюст и част от лицето си. Обезобразен, той не желае след войната да се връща у дома и моли Албер да му помогне да излъже родителите си, че е загинал. Добрият Албер му помага да смени самоличността си.

В същото време лейтенант Прадел (Лоран Лафит, който познаваме от филма на Пол Верховен „Тя“) върти незаконен бизнес с фалшиви трупове.

И докато едни мизерстват честно и талантливо, други забогатяват подло и грозно.

Историята, започнала на фронта, продължава и в цивилния живот.

Едно от големите постижения на „Ще се видим там горе“ е в това, че многопластовата история е разказана по изключително човешки начин. Този подход вече донесе на екипа, работил по филма, 13 номинации и 5 награди „Сезар“ - френския еквивалент на американския „Оскар“. Дали заради европейския адекватен исторически прочит, или заради перфектната работа по декорите, три от наградите „Сезар“ съответно бяха за кинематография, за костюми и за дизайн на продукцията.

И въпреки, че нишката социална чувствителност, която преминава през сюжета, е по-скоро съвременна и вдъхновена от онзи либерален дух, типичен за модерното френското кино - то пренасянето назад във времето се усеща като напълно реално.

Епохата е предадена така достоверно, че буквално връща зрителя в 1919 година - с цялата ѝ мизерия, борба за оцеляване, нечистоплътност и незараснали кървави рани от войната. Но и с несметното богатство, съсредоточено в ръцете на малцина.

Високобюджетната визия е съчетана с почти брилянтен сюжет, изпълнен с приключения и изненади.

Смяната на сцени и действия е толкова интензивна, че ако зрителят отклони поглед само за миг, като нищо ще изпусне някоя важна за историята реплика или обрат. Вероятно именно това енергично темпо, което наподобява задъхан сън, е причината да бъдем буквално „заковани“ към случващото се на екрана.

Макар че най-лесно е да бъде определен като „мрачна комедия“, „Ще се видим там горе“ излиза от жанра по много параметри.

Първо: филмът се гледа леко, но определено не е твърде смешен.

Второ: бързото развитие на сюжета не пречи действието да изобилства от кратки лирични или драматични отклонения. Доста широко е застъпен и любимият на всички актьори, които са се заели с режисура, похват на театралната смяна на роли. Образът на художника Едуар предоставя благодатна почва да се изпробват артистични превъплащения: маски, костюми, различни персонажи... Като се добави и дълбоката и трагична музика, комедията отстъпва доста назад. Шеги не липсват, разбира се, но не липсва и тъга.

Не липсва и неизказаното добро, а краят е и добър, и лош: точно какъвто е и животът.

Няма да е голямо подсказване, ако кажем, че най-вероятно след прожекцията на „Ще се видим там горе“ половината зрители в салона ще плачат, а другата половина ще се усмихват. Вероятно това е тайната на доброто кино, а и на всяко силно емоционално забавление.

Във всички случаи дните преди Коледа са особено подходящи за гледане на подобен филм. Зрителите, които имат интерес към качественото кино, могат да планират отсега кога да отделят време за „Ще се видим там горе“. Защото си струва.

Официално в арткината в София и страната филмът ще може да се гледа от 7 декември. Разпространител е „Синелибри“.