Когато един човек напусне този свят, традицията повелява за него да се говорят само хубави неща. Но не и ако този човек е известен, обичан актьор, оставил следа на театралната сцена и в някои от най-добрите български филми. Не и ако този човек години наред е принизявал смъртоносния си алкохолен порок. Не и ако се казва Иван Ласкин.

Кончината на актьора, познат на всички като „Васко да Гама от село Рупча“, предизвика лавина от коментари – съжалителни, гневни, осъдителни. Защо не е спрял да пие, въпреки многобройните предупреждения на близките и на лекарите? Защо се е оставил на алкохола да победи? Защо не е мислил за прекрасното си семейство, за съпругата и двете си дъщери?

Смъртта оставя всички тези въпроси без отговор, но в социалните мрежи продължават да се сипят хули, хипотези и „закачки“. Дори днес – на погребението – клавиатурите тракат и езиците цъкат.

Кому е нужно всичко това?

Нека го запомним такъв, какъвто беше. Иван Ласкин е любим актьор, факт. Той е пиперлива публична личност, факт. Особено в последните години хапливите му коментари предизвикваха множество полемики. Иван Ласкин е мъжкар от рядка порода, факт. Той прямо споделяше какво мисли, дори когато това не се харесваше на мнозинството, и често се обясняваше в любов на Александра Сърчаджиева, която остана до него през всички тежки години на болестта.

Да, алкохолизмът е болест. Алкохолизмът е пандемия, скрита зад стените на дома, във вътрешния джоб на якето, по шкафовете на офисите, в дамските чанти и раниците. Алкохолът убива на принципа на дрогата, бавно и сигурно, докато се самозалъгваме, че можем да спрем във всеки един момент.

За това трябва да говорим, ако изобщо има смисъл да говорим – за все още живите.

За хората, които се „натряскват“ в петък вечер и се опомнят в неделя на обяд. За мъжете, които „пият, за да „забравят проблемите“ или да се докажат. За жените, които се наливат тайно у дома, за да им „олекне“. За работещите, които си сипват водка в кафето. За безработните по селата, които се „подкарват“ от сутринта. За младите, които излизат след работа за „питиета“, за да удавят стреса в алкохол. За учениците, които въртят малки бутилчици по кьошетата и се подхилкват.

Ето това е проблемът, който излиза много над личната история на Иван Ласкин. Това не е романтична драма за актьора, който умира млад от пиене, защото трудно понася несправедливостите на живота, тежестта на славата или бремето на провалите. Това е систематичната, масова злоупотреба с алкохол.

Това е реалността.

България е на шесто – седмо място в света и на пето място в Европа по изпит алкохол на глава от населението, според различни статистики. У нас се предпочита твърдият алкохол, следван от бирата и виното. Доклад на Световната здравна организация от септември м.г. гласи, че българските мъже пият средно по 21 литра твърд алкохол на година, докато жените – по 4 литра.

От „Нали знаеш, че чашката го влече“ и „Има лошо пиянство“ до “Хайде по още едно, нищо няма да ти стане“, ние имаме похарчени 1 милиард лева за алкохолни напитки, но без да броим домашното производство от казаните, както и 2 милиарда лева за цигари.

От „обичам да пия с приятели“ и „сядам на масата със салатата и ракията“, от пиенето от радост и от тъга, за болест и за здраве, в следващия момент стигаме до разрушителна зависимост и мъчителна болест, която разбива стотици животи и семейства. И, разбира се, до отричането и непризнаването на проблема, говорим за алкохола като за нещо неизбежно, нормално, естествено.

Пияният е смешен, той е шут, докато не стане обект на съжаление.

Докато не стане прекалено късно. Иначе да – всичко тече.

Автор: Виктория Димова