Редовният въпрос в началото на всяка връзка е подхождаме ли си. Задаваме го и наум и на глас, но защо, когато говорим за любов, говорим и за сходство, като те нямат нищо общо? Не са за хвалене връзките, в които и двамата партньори споделят еднакви ценности, вкусове, интереси, имат сходно минало, начин на възпитание и така нататък. Тези хора не са се влюбили един в друг, а в себе си. Просто са открили човек, който в голяма степен ги дублира.

Дори да не го признаваме, повечето хора държим жива егоистичната си жилка и вярваме, че начинът, по който мислим, живеем, взимаме решения и действаме е единственият правилен. При комуникация, когато мирогледът ни съвпадне с този на човека отсреща, имаме връзка, но когато се различава или е противоположен, имаме напрежение. Сигурно спонтанно ще предположите, че любовта е възможна само в първия случай, защото двойката е на една вълна, но според мен е точно обратното.

Мисля, че любовта е невъзможна, ако човек твърдо държи на индивидуалността си. Колкото и да повтаря, че обича, колкото и да повтаря, че е привързан, разшифровайки декларациите му, ще откриете, че той е влюбен в качествата, които сам притежава.

Тогава какво е любовта? Може ли да кажем, че човек, който си поръчва риба за вечеря, обича рибата? Не, той обича себе си и иска да си достави удоволствие. Защото, ако обичаше рибата, нямаше да я извади от водата, да я сготви по свое усмотрение и да я изяде. Много от съвременните връзки обаче са изградени на този принцип – поръчваш нещо, за което знаеш, че ще ти хареса и ще запълни някаква празнина.

Романтичните клишета описват любовта като сливане, но какво имаме в действителност – двама души, решили да задоволят материалните и емоционалните си нужди. Всеки държи своето късче „аз”, с което е свикнал, отказва да разбере късчето на другия човек и се стига до хроничен конфликт, застой или раздяла. Различията стават причина за разрив, а именно от разликите помежду им започва любовта.
Естествените инстинкти ни водят към хора, които споделя начина ни на мислене, но заедно с това ни затварят в кръг от монотонност. Уж липсата на конфликти, спокойствието и разбирателството осигуряват хармонична връзка, но зад фасадата на тази стабилност много често ще откриете потиснати желания или двама души, които толкова много си приличат, че няма за какво да се карат.

Капанът е щракнал не само по отношение на чувствата, а и по отношение на развитието на тези хора. Никой не е стимулиран към промени, защото ежедневно среща доказателства за правотата си. Никой не е стимулиран да види, да усети нещо отвъд своя начин на мислене, защото партньорът го повтаря, а когато имаме повторения, не може да имаме промени. Такива връзки са непропускливи към новото, а привързаността е по-скоро навик и признателност, че отсрещният човек е наше огледало.

Съвсем друго е обаче, ако съберете двама души, които се различават – по поведение, по ценностна система, подход към живота. Все едно говорят на различни езици, а дали между тях ще се разпали любов или не зависи от желанието на двамата да научат от езика на другия, за да общуват и да се разбират. Всеки прави крачка от своя свят към чуждия, за да ги преплете.

И между най-циничния човек на планетата и най-романтичния идеалист може да има неподправена любов, ако двамата имат желание да се опознаят.

Не да налагат своите теории, да се борят за доминиране и всеки да дърпа в своята посока, а да потърсят красивото в това, което представлява отсрещния човек. Защо безнадеждният романтик не си вземе малко трезва мисъл и рационалност от циника, а циникът да се почерпи с малко въображение и позитивизъм от романтика. Това вече е любов. Когато ти малко се превръщаш в него и той малко се превръща в теб.
На този свят няма хора с напълно еднакви показатели, но странно защо във всяка връзка се стремим към сходство, вместо да погледнем с любопитство на новото, което животът ни предлага. Животът ни изпраща човек, който може да ни научи на нещо, което не умеем. Което родителите ни са пропуснали, което и приятелите ни не владеят, а вместо да се възползваме от шанса, се стремим да смачкаме това, което е в противоречие с възгледите ни.

Чистосърдечната любов не е между хора с подобни характери, а между хора със съществени контрасти, които проявяват упорито желание да се разберат и обичат перспектива, която не са знаели, че съществува.

Автор: Антония Руменова