България отново се нареди на сцената на най-елитното кино събитие в света – наградите „Оскар“. Но не с прекрасен филм, а с на пръв поглед простичък личен жест. Родината изгря под светлините на прожекторите чрез мъничко знаменце, боднато в джоба на български актьор, за когото до вчера никой нищо не знаеше, и – ако не беше трибагреника – нямаше и да знае.
Днес, след раздаването на престижните статуетки, знаменцето поражда същата национална гордост, както и номинацията на „Сляпата Вайша“, анимационния филм на Тодор Ушев през 2017-а. А между двете споменавания на България от височината на филмовата сцена има много общо.
И то е, че за тези успехи нито самата българска държава, нито народът й имат особен принос. Нещо повече - в даден етап те са представлявали съществена пречка пред развитието на кариерите и на Ушев, и на Димитър Маринов – мъжът със знаменцето, за чиито живот ще разкажем.
„Единствената страна, в която мечтите се сбъдват“, каза Маринов в победната реч за най-добър филм като част от екипа на „Зелената книга“. Въпреки трибагреника, той се изрази по-скоро в любов към Америка, отколкото към България. Посланието е: за България е знамето. А успехът е за пред света.
По трудния начин - историята на Димитър Маринов
Пътят към американското голямо кино, дори и до второстепенните роли, е ужасно труден, особено за човек, който влиза в артистичния свят като емигрант и на сравнително късна възраст. „Моята история е историята на Пепеляшка“, спомня си Маринов в едно от множеството интервюта, които даде през последните месеци.
„Това е историята на тази Пепеляшка, която се опитваше по всякакъв начин да се утвърди, да мечтае, да се опита да докаже, че е възможно. И наистина засега в САЩ всичко е възможно...“, твърди Димитър Маринов.
Като дете той свири на цигулка – това е неговото бягство и утеха от студения и недружелюбен свят. Става член на детската филхармония „Пионер“, но животът му поднася суров обрат.
Докато отбива военната си служба, Маринов се опитва да избяга от комунистическа България със свой приятел. Двамата потеглят с международния влак „Ориент Експрес“, но за беда са заловени в Белград от сръбските полицаи и върнати обратно у нас. Така, едва 19-годишен, Маринов трябва да излежи 2 години и половина в затвора, само защото е закопнял за свобда. Но той е разпределен не при политическите затворници, а при рецидивистите.
Малтретиран и тормозен, бъдещият носител на „Оскар“ е принуден да полага робски труд в „Кремиковци“.
„Беше страшно да тръгнеш да бягаш. Но това, което ми беше казано, че може да ми се случи, ми звучеше още по-страшно“, спомня си Димитър в интервю за Dir.bg. „Бях в казармата и бях нарочен, че съм пропагандирал буржоазни западни идеи сред войниците. Военното контрараузнаване направо ми се качи на главата, започнаха разпити и се стигна до момент, в който отвън ми беше подсказано, че нещата стават много сериозни. Тогава доста се стреснах, че ще започнат издевателства и няма начин да не открият, че още като цигулар бях нещо като незнаен куриер на Дойче Веле, БиБиСи и Гласът на Америка, който внасяше и изнасяше информация...“
След тормоза в затвора, Димитър е приет във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) благодарение на защитата на режисьора Коко Азарян. На последния изпит през 1986 година обаче „Държавна сигурност“ отстранява талантливия Маринов. Той получава лична покана да играе във Видинския треатър, където прекарва 3 години. Тази покана актьорът смята за „късмет“, защото като „вражески елемент“ по онова време е много трудно да започне театрална кариера където и да е. Заедно с работата във Видинския театър, той описва свиренето във филхармонията като най-щастливите години от живота си.
30 години по-късно някогашният предател на НРБ стъпва на сцената на „Долби тиътър“ в Лос Анжелис, за да сподели наградата за „Зелената книга“.
Той стига до САЩ след „промените“, когато свири с джаз-формацията „Магическите гласове“. По време на един гастрол решава да остане в Америка завинаги. На първи кастинг за холивудска продукция се явава чак на 45-годишна възраст. Първата му роля е през 2009 година в „Мъже от стомана“.
Но истинската причина Маринов да избере САЩ, отново според неговите думи, е усещането за капак в българската култура, което той нарича „фатална безизходица“.
„Сещам се за онази крилата фраза на Радой Ралин: „В България културата е от Силистра до Кулата“ - няма космополитност, сякаш всичко е обречено и задължено да се прави по нашенски, щото тъй се харесва и харчи. Никой не поема риск, за да не бъде „изяден“ и отречен...“, казва той. И добавя: „А има толкоз гениални, талантливи и прозорливи творци в България, но са потиснати и ограничени, та дори и нарочени. „Да се спасява кой как може, пък майната му на изкуството!“. И напълно ги разбирам...“
Тези думи за културна клаустрофобичност не са личен песимизъм. Те силно резонират на реакциите от последните часове, а именно - фалшива патриотична гордост и напудрено величие в стил „И ний сме дали нещо на света“.
Да, знаменцето на ревера има силно послание, но то съвсем не е за величествения дух на българите. Точно обратното. Целта на Маринов е да бръкне по-дълбоко в сърцата на хората, но не за да събуди националистическа гордост, а за да ги стресне. За да ги събуди от културната летаргия, която пропуска само повърхностни продукти, „скандални изцепки“, корупционни записи, злоупотреби. Защото, за съжаляние, само тогава уж будният български народ говори и се интересува от „култура“. А и, разбира се, когато някой успее по трудния начин, въпреки системата и слепотата – и обикновено първо някъде навън.
Не може милиони бюджет за кино, цял театрален институт и огромен ресурс от талантливи актьори да се свежда до присъствието на едно миниатюрно знаменце, развято поради индивидуалното желание на един актьор. Било то на церемония, гледана от милиони по целия свят, която се явява най-важното събитие за филмовата индустрия.
Прехласванията по жеста на Димитър Маринов може и да изглеждат симпатично, но в същото време са и симптом. Те показват единствено, че похлупакът много здраво ни е затиснал.
А можем и трябва да искаме и да се стремим към много повече – като хора и като нация.
