Някога живял ангел, който имал прекрасни, ослепително бели крила – толкова светли, толкова леки, че му позволявали да лети дълго и безотказно.

Веднъж летейки над земята, ангелът видял човек, който се нуждаел от помощ. Той, разбира се, слязъл на земята и помогнал на човека.

Човекът дълго му благодарил и се възхищавал на крилата на ангела. А после помолил да ги докосне. Ангелът му разрешил. Тъй като човекът бил обикновен работник и изкарвал прехраната си с двете си ръце, които били мръсни, на крилете на ангела останало малко петънце.

Но какво е за ангела едно малко петънце – той дори и не забелязал. Когато ангелът се приготвил да излети, човекът помолил за помощ в още едно дело. Ангелът не могъл да откаже на такъв мил човек и му помогнал отново, а човекът отново благодарил и погалил крилата на ангела.

И така те станали приятели, защото човекът имал много проблеми, а за ангела не било проблем да ги решава бързо и лесно.

Човекът винаги бил благодарен и винаги галил крилата на ангела. След време крилата на ангела станали съвсем черни. Ангелът не можел вече да лети, а и нямал време, защото бил зает да помага на човека и с времето така привикнал към това, че забравил, че е ангел.

Така си живели двамата. Докато веднъж в небето не се появил друг ангел. И този ангел, който бил на земята, го видял, и започнал да мечтае, че ако той имал крила, също би полетял и би покорил небесната шир – вече бил напълно забравил, че е ангел. Ангелът, който бил в небето, го видял, спуснал се на земята и го попитал защо не излита и какво прави сред хората. В този момент ангелът от земята си спомнил, погледнал крилата си и се ужасил – те били черни, като нощта.

Той разбрал, че всичката мръсотия на крилата му са чуждите проблеми и задачи, които били дадени на човека, за да се научи той сам да ги решава. Тогава тръснал крилата си и всичката мръсотия паднала в краката на човека. Двата ангела излетели в небето, а човекът с възхищение гледал полета им и мечтаел и той да бъде като тях.

Но той бил човек, имал много проблеми и бил длъжен да живее на земята и да ги решава. Мислейки така, човекът тръгнал по пътя си, а в съзнанието му бил полетът на двата ангела – той постоянно мислел за тях и му се искало да може да лети.

И какво да види? Той не разбрал, как спрял да мисли за своите проблеми и не защото те изчезнали, а просто започнали да се решават сякаш сами. Всички мисли на човека били за полета. Тази му мечта го окриляла. И той престанал да се бои от трудностите, напротив с радост приемал новите предизвикателства. И с всяка нова разрешена задача ставал все по лек и ето, забелязал, че краката му вървят по пътя едва-едва докосвайки земята.

Какво става? – замислил се той.

- Това са твоите крила! - чул той някакъв вътрешен глас.

- Как така? И аз ли съм ангел?

- Да! Ти просто беше забравил това, а проблемите ти бяха дадени, за да могат да израснат крилата ти.

Човекът бил щастлив. Така в небето се появил още един бял ангел, а след него още и още се издигали един след друг красиви бели ангели. И те ставали все повече и повече. Били радостни и се чувствали прекрасно, защото били щастливи от това, че могат да летят.