Този уикенд намерих повод за дълбок размисъл. На фона на прекрасното време навън, отделих 4 часа, за да изгледам документалния филм “Напускайки Невърленд” по HBO GO. Това е филмът - скандал, за който вероятно сте чули. Двама мъже, вече родители, разказват за сексуалните контакти, които са имали навремето със суперзвездата Майкъл Джексън.

Ако вярваме на историите в двете части на филма, а те звучат доста убедително, под маската на благородството и загрижеността, Кралят на попа всъщност си е позволявал доста повече от нормалното поведение, и то не с едно или две момчета. Когато започва „връзка“ с Джако, Уейд Робсън е едва на 7 години. Джеймс Сейфчък, другият герой във филма, е само на 10, когато редовно преспива в леглото на певеца. С всичките допълнителни екстри от това „преспиване“.

Малко е да кажа, че изнесената информация ме потресе.

По-скоро се чувствам лично излъгана. Усещането е твърде неприятно и определено ме кара да преосмисля изцяло отношението си към певеца, покорявал света в продължение на десетилетия.

Майкъл Джексън е бил напълно зрял индивид и определено не без идея за престъплението, което извършва, позволявайки си интимни отношения с децата. Неговата невинна усмивка, инфантилното държание, ранчото, пълно с лакомства и игри, щедростта и звездния статут не могат да скрият факта, че той е бил на 30 + години, когато прелъстява Уейд и Джеймс (думата „прелъстява“ в случая е по-точна, отколкото „сексуално насилва“).

Разочарованието

Ако не бях гледала филма, със сигурност нямаше да се срамувам, че Майкъл Джексън беше единственият изпълнител, в когото наистина съм била влюбена в невинната си детска възраст.

Тогава „да слушаш MJ” се приемаше за нормално и аз също бях тотално увлечена по Майкъл, точно както и сестра ми, и децата пред блока. В хартиени албуми лепяхме негови снимки от вестници и списания, слушахме хиляди пъти негови записи, постоянно гледахме негови концерти, имахме плакати, имитирахме го пред огледалото...

Когато се връщам назад, виждам една твърде невръстна фенщина, която изглежда тревожеше някои родители. Те не можеха да си обяснят защо техните 5-10 годишни деца са толкова увлечени по този странен мъж. Да, талантлив е, но чак пък толкова?

Вода в кладенеца на нашата детска страст тогава наливаше и зараждащата се нова „свобода“. Поставете се на мястото на хлапета, които все още имат учебници и класни стаи с портрети на Ленин, и вместо учителки - „другарки“, говорещи руски. И ето го този екзотичен, симпатичен, освободен, богат и талантлив мъж от Америка, който е контрапункт на всичко!

Гледахме видеозаписи как Майкъл танцува с полицаите от Лос Анджелис и се възхищавахме: такова нещо беше немислимо да се случи у нас. Нашите „пазители на реда“ бяха дебели, неприятни, с грозни униформи. Нашият свят беше сив и беден. Светът на Майкъл беше лъскав, богат, емоционален, творчески...

Уловил жадния за свобода дух на Източна Европа, Джако направи грандиозен концерт в Букурещ през 1992. Той не дойде в София, която явно се оказа твърде малка и провинциална за неговия звезден ореол. Дори днес ми изглежда нормално: ние сме „малки“, а той е „голям“.

В предаването си, посветено на скандалния нов филм, Опра Уинфри правилно казва: такива изпълнители с божествен статут вече няма. Сега вече бих добавила: и Слава Богу!

Суперизлъгани от суперзвездата

След като изгледах “Напускайки Невърленд”, изведнъж ми просветна другата страна на нашата детска любов към MJ. Може да прозвучи страховито, дори жестоко, но вече съм убедена, че всъщност ние, децата, израснали с албумите Bad, Thriller и Dangerous, сме били просто жертви на една индустрия, монетаризирала детската ни невинност. И най-страшното: тази индустрия е била ръководена от човек, който по всички съвременни критерии можем да наречем само с една дума: „педофил“.

Това е престъпление, но явно не и ако го извършва Божество! Да държиш публично ръцете на малки момченца, да спиш в едно легло с тях, да гостуваш в къщите им...Това беше част от шоубизнеса тогава, част от странната личност „Майкъл Джексън“, на която всичко й беше позволено. Поведение, което беше аплодирано, подкрепяно и одобрявано от всички, защото става дума „за изключение“, за човек извън системата.

Още по-поразяващото е, че Майкъл Джексън почти не крие своята педофилия в песните си, че и в танците си, хващайки се за четала, обграден от куп деца. Той създаде химни като „Ние сме децата, ние сме света“, докато същевременно не се притесняваше да намеква кой е в песни като Monster, и дори открито пееше за сексуално насилие на баща над дъщеря му в песента Do You Know Where Your Children Are.

Зачетох се в още текстове на песни на Майкъл Джексън, след като видях човека зад маската, представен в „Напускайки Невърленд“. С потрес установих, че неговата абсолютно неприкрита любов към децата се изразява в отвращение и страх от жените, в образите на чудовища, призраци и истерия, в параноя, че е тормозен от медиите и властите. В творчеството си Майкъл Джексън е не само „лош“ и „опасен“, но и арогантен – той е вечна жертва, раздал се е докрай, а не е бил оценен. Обичал е, но любовта му е била забранена.

При звезда от неговия ранг, не е странно, че истината закъснява. Чак 10 години след смъртта му, тя полека излиза наяве.

Но дори и да се съмняваме в думите на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък, дори да пропуснем двете дела за педофилия, заведени срещу певеца приживе, не можем да забравим, че той изгради империя върху детската наивност.

Дори само сянката на съмнение за мен е достатъчна повече да не мога да слушам песните на Джексън без едно наум.

Никога вече няма да мога да повярвам в невинността на „Ние сме децата, ние сме света“. Винаги ще мисля, че това цялото гигантско творчество е било просто перфектна фасада, за да може един рафиниран педофил да си играе с телата на много момчета. И със сърцата на милиони други деца по света.

И за мен, точно както за Уейд и Джеймс, митът е развенчан. И не знам дали музикалното му наследство ще може да го спаси. И вече, честно казано, не ми пука. Аз оставям Джако зад гърба си, в детството си – точно там, където той сам си мечтаеше да остане.

Автор: Ема Иванова