„Исках да разбера до каква степен Христо Мутафчиев определя Христо. Какво се крие под всички железни брони, които му се налага да нахлузва. Изобщо жив ли е Христо? Или остана в онази хладна октомврийска вечер на 26 октомври 2010 година някъде между двата свята?” Автор на въпросите е Теа Денолюбова, един от главните виновници тази книга да види бял свят. А отговори ще получим на 4 април, когато големият български актьор ще излее душата си пред вас, черно на бяло!

„Христо Мутафчиев: Черно на бяло“ не е биография, нито автобиография. В откровен разговор актьорът споделя своите размишления за смисъла на съществуването, за границата между живота и смъртта, която открива нова гледна точка към света и ролята на човека в него. Това е съкровена изповед за сривовете и въздиганията, за социалния ангажимент, за семейството като сакрално място, за театъра и любимите роли, за таланта като изключителен шанс. Но най-вече за живота като щедър дар и привилегия. Съдейки по ефекта, който книгата предизвиква, Теа е успяла в мисията си да изтръгне от Христо всичко, стаено дълбоко в мислите, болките, душата, страховете на един човек. С малко име, без никаква фамилия.

Теа Денолюбова е завършила арт дирекшън и реклама в Европейския институт по дизайн, Милано. Организатор е на фестивала за писане за сцена и екран „From Page to Stage“ във Варна и главен редактор на онлайн изданието „АртАкция“. Автор е на книгите „Сложи ме на пауза“ и „Боян“.

Официалната премиера на книгата е на 4 април, четвъртък, от 19:00 ч. в театър АЗАРЯН - НДК със специалното участие на актьорите Станимир Гъмов, Веселин Плачков, Петър Калчев и Асен Мутафчиев.

Заповядайте!

***

Откъс от книгата

Koгато не знам как да започна разговор, се уповавам на любим филм, мисъл или нещо, което съм чула. Такъв беше и случаят с първото ни записване. Трябваше да дам някакво начало. Винаги съм смятала Христо за човека, на когото мога да звънна в четири сутринта (и без това той ще се събуди малко след това) и да му кажа, че имам проблем. Той, повярвайте ми, ще намери решение. А ако не може да помогне пряко, то ще даде формула. В него живее истински алхимик от Карлово. И безкрайно добър събеседник. С тежки паузи, в които, ако не го познаваш добре, можеш направо да умреш от страх. Стрелям директно: питам го дали е гледал „Странният случай с Бенджъмин Бътън“. Любим ми е, казва. И тук сякаш попадам на таен железен ключ, който отваря сърца. Дори и на пън като Христо, както той сам се нарича (в съобщение до мен, 23 февруари 2017 година, успя да изцедиш сълзи от пъна в мен). Веднага свързва сюжета на филма с една мисъл на Уди Алън. Говорим си, че би било велико да си отиваме от света с вик от удоволствие.

Натискам копчето за запис, изобщо не знам дали ще излезе нещо, само тайно се моля да е в настроение. В онези 0,0001 процента от моментите, в които Христо не е в настроение, единственото, което си пожелаваш, е досадната му и дразнеща бодрост да се завърне със скоростта на светлината. И по възможност никога да не си тръгва или поне да ни даде шанс за капсуловане, за всеки случай.

Защо ни е даден животът? Как трябва да го живеем?

Аз, разбира се, нямам отговор.

Искам реално да разбера смисъла на живота, защо сме създадени, ние, човешкият род. Защото причината не е, за да продължаваме рода или за да населим Земята. Искам да разбера защо сме създадени, тогава може би ще си отговоря на въпроса и за смисъла на живота. Това ми е изключително интересно. Но не е нещо, заради което бих се заровил да търся информация или да правя научни изследвания. Нямам капацитета да приема това знание. Аз съм тъп артист, нищо повече. И ако Ая [дъщерята на Христо – б. а.] ми доведе артист, ще го набия. Хората не знаят, че не трябва да живеят чак толкова бързо. Затова и ежедневието ни е такова. Изпускаме толкова много, когато бързаме. Случва се нещо - можеш да го уловиш или да го изтървеш. И чак когато забавиш, след като нещо те е треснало, започваш да улавяш моментите. И да разбираш смисъла на живота. Аз нямам време да стоя и да мисля за живота абстрактно. Аз го живея. И не, никога не съм искал да умра. Когато умреш, ти нямаш проблем. Проблем имат само околните. Когато си тъп, е същото. Смъртта като тема никога не ме е вдъхновявала.

Може и да не личи, но у мен има страшно много благодарност. Много неща нямаше да ми се случат, ако го нямаше инсулта. Знам, че обещахме да не говорим за него. Ако не бях с инсулт, щях да съм направил някои много големи белички. Знаеш, че нещо ще се случи, но си го избегнал, защото си тръгнал по друга пътека. Това, което съм казал на кака ти, също е абсолютно вярно. Че ако не ме беше ударил инсултът, щях да се убия с кола.

Но съм погален. И в живота, и с инсулта. Когато се случи, хич не знаех как да го използвам. Всичко идва с времето си – именно това е мъдростта. Да се опознаеш, да знаеш с какво разполагаш. За щастие, аз не се познавам толкова добре. Щеше да е много скучно и праволинейно. Има едни дяволи, които кръстосват главата ми от време на време. Тогава става интересно. За мен болестта, трагедията... те имат роля. Карат те да видиш смисъла.

Или пък да се научиш да сепарираш. Да разделяш моментите. А в интервалите да правиш каквото си искаш. Представи си: влизаш в едно сепаре, взимаш момента, изживяваш го, после излизаш. И това сепаре вече го няма.

Въздушен ръкав, който те всмуква за момент, дава ти цялото щастие и после изчезва. Научих се да живея така, че да запомня, че съм живял. Знам, че съм живял по начин, който не ме кара да се страхувам, когато погледна назад. Имам само хубави спомени.

Долен късметлия, мисля си. И му го казвам.

Ицо, ти си безобразен късметлия.

Е, и? Какво трябва да направя? Не знаеш ли, че късметът също се прави и постига? Искаш някой да ме гледа със съжаление ли? Не, нямам намерение да държа тази мисъл в главата си, затова се крия зад агресията. Ставам циничен. Не искам хората да си мислят, че срещу тях седи „горкият човек“.

Понякога съм лайно. А скоро ще съм и пенсионирано лайно. Идва залезът на кариерата ми. И какво ще правя тогава? Истината е, че страхът от остаряването няма общо със смъртта. При мен няма такова чувство. Страхът от остаряването се крие в очите на онзи човек, който малко преди да умре, се обръща назад, поглежда си живота и вижда колко мигове да бъде щастлив е пропуснал заради глупости, селяния, простотия, комплекси, обществено мнение и подобни неща. Идва един момент, в който аз ще се обръщам все по-често назад. Онзи ден се виждам с Цветана [Цветана Манева – б. а.]. Питам я: Цеци, какво правиш? Уча се, отговаря ми. На какво? Тя: На самота.

Стори ми се странно, но после разбрах какво има предвид. Че все повече хората с времето, с годините... все повече ще остават сами. Аз не съм усещал самотата. У мен живее малка армия от Христовци. От една страна, близките им умират, от друга страна, децата им излитат, от трета страна, внуците им минават за малко, а ти си все в едно очакване „идва – отива си“. Така че това познание е важно, за да се научиш на тези неща. Старостта е най-жалката част от живеенето. Освен ако не си се научил да живееш като… Като пич. Има един лаф: искам да умра от сифилис, като съм млад, а не да съм възрастен в памперси. Точно когато човек трябва да носи възрастта си с изключително достойнство и авторитет след всичко, което е постигнал от раждането си до момента на остаряването, говоря за авторитета на душата и съществуването като човешко същество, точно тогава тялото те предава. Точно там трябва да се промени нещо. Ако остарявам, то със сигурност е осъзнато. Не зная дали е добре, но не се карам за това нещо със себе си. Не говоря за взимане и даване, а за осъзнаване. Че душата иска едно, а тялото позволява друго. Имам много колежки, които не могат да приемат, че на възрастта, на която са, трябва да играят майка или баба. Не са го одобрили това за себе си още. Резултатът е кошмарен.

И все пак си мисля, че човек си отива тогава, когато, образно казано, си е взел всички изпити. Дори младите, които си отиват. Те явно просто са си взели изпитите по-рано.

Има и още нещо. Самият факт, че се учиш, означава, че още си млад. Дори на възрастта седемдесет, щом изпитваш желание да се научиш на нещо, да го разбереш най-малкото, това означава, че си млад, че се чувстваш млад. Възрастта няма никакво значение. Единственото нещо, на което се надявам, като стана на седемдесет, е да не съм с памперс. Просто няма да го понеса. Какъв ще съм, няма никакво значение. Страх ме е от безпомощността. Всъщност още не, но след двайсет години – със сигурност. Старостта е толкова жалка. Има нещо сбъркано при кодирането на живота. Сигурен съм, че има някои неща в живота на човека, за които си струва да те няма. Едното е смъртта на детето ти. Другото е – децата ти да те виждат окаян и осран. Не искам да тежа на децата си. Ако ме е страх от остаряването, то това е притеснението да не тежа на децата си, а не аз как ще се чувствам. Разбираш ли? Притеснението да не тежа на децата си е далеч по-голямо от страха, че аз ще се чувствам млад, пък тялото ми няма да ме слуша. То и сега тялото ми не ме слуша, но отдавна нямам притеснение от това. Най-вероятно оживях именно за да се случи едно такова нещо по-нататък. За да изпитам и това. За да проверят колко би могла да тъгува душата ми. Когато тя тъгува, тялото боледува... И малко след това тя си тръгва.

Тогава идва адът за околните.

Ако можех, щях да увелича средната възраст на живеене на човека за сметка на младостта. Защото в средната възраст той е много по-синхронизиран с живеенето, с обществото и със собствените си желания, намерения, способности, възможности и таланти. Да не говорим, че като млад, понеже станах баща като млад, нищо не съм разбрал от детето си, от младостта, от това, че съм имал дете. Станах баща на двайсет и две – двайсет и три.

Оказа се, че нищо не съм разбрал. Разбрах, че имам дете, когато се роди Ая, и от детството на Благо. Ая се роди, когато бях на четиресет. Преди това, с Асен... той за мен е бил парче месо, което е имало нужда от памперси.

А аз тичам на Илиянци да купувам памперси и работя на хиляда места, за да може да имам пари за памперси и сухо мляко. Това беше за мен Асен. Бих клъцнал от младостта за сметка на средното живеене, средната част от живота на човека.

Старостта е едно непрекъснато гледане назад. Мразя да гледам назад, а скоро ще ми се наложи. Мразя, защото съм само привидно железен. Много сантиментален и романтичен тип човек съм. Тази романтичност е опасна в днешния свят.

Боже, значи и той душа носи, мисля си.

Ти мислиш, че не съм емоционален ли? Знаеш ли колко плача на тъпите американски филми?

Животът изобщо не е това, което си мислим. Покрай буквализмите навън и около нас, покрай тях… има едни процепи, през които, ако ги видиш, ти се случват едни други неща. Ако имаш сетивата да ги видиш. Мушваш се.

Виждаш нещо, то е впечатляващо, но ти си отвън. Ако успееш да влезеш, ти се случват други неща. Успявам да се мушна от време на време. Но през тези процепи може да влезе само един човек. И хора, които се обичат.

Гледаш странно.

Ще ти дам конкретен пример, аз обичам конкретиката.

Прибираш се вкъщи и като отвориш вратата на дома, ти замирисва на печено пиле. И вече знаеш – ще ядеш печено пиле. Не седиш като мокро коте, а просто се приготвяш рационално да ядеш печено пиле. Аз съм от тези, които вече изпитват глада, знам, че ще ям печено пиле, и умирам от кеф. Тоест – това е момент. Без да мисля, го взимам. Аз пък съм от онези хора, на които миризмата на печено пиле може да им доведе спомени, които да ги разстроят. Често ми се случва. Слънчевите дни изкарват демони, уханието на цветя ме връща в детството, натъжавам се, че си е отишло. Тъгата нараства лавинообразно, след това те поглъща и препарира. Споделям това с Христо, той се подсмихва и казва, че няма време за такива глупости. Малко му се дразня. Изглежда ми недосегаем, без страхове, без притеснения. Той целият е един ходещ разум. И спокойствието му ме изкарва извън нерви.

От нищо ли не те е страх? Че ще умреш, че децата ти няма да те доопознаят?

Страхът е като диханието. Страхът е част от невъзможността да реагираш, а не просто страх. Че в моето състояние не можех да грабна Ая, която по време на пернишкото земетресение беше още бебе, и да тичам с нея по стълбите. Страхувам се от смъртта само заради едно. Че няма да мога буквално да прегърна и целуна дъщеря си, да я погаля.

Затова не си позволявам да умирам.