ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЯНА СТОЯНА

Вече е април и първият текст на Яна Стояна за месеца вече е тук. Тя е смела, саркастична, забавна, с невероятно чувство за хумор, а животът ѝ е истински низ от невъобразими приключения. Яна Стояна ни разсмива и разчувства всеки месец по два пъти, а при нужда и по-често. Тя е нашето лекарство против скуката и тъгата. Приемаме я като хомеопатия, но я познаваме и знаем, че може да действа и като мощен антибиотик – стига да има необходимост от това. А коя е Яна Стояна? Това сега ще запазим в тайна. Когато моментът настъпи, първо на вас ще кажем, нашите любими читатели. А до тогава? Специално за вас – Яна Стояна.

Знаете ли кое му е хубавото на живота? Безсънието. Лягаш си рано, пребит от умора, смазан от злобата на всекидневието, която дори топлият душ не успява да отмие, и..се събуждаш точно в 2 часа и 11 минути. Бодра, свежа и с нито една свястна мисъл в главата. Да пишеш на компа не става, защото трясъкът на клавиатурата ще докара домочадието до състояние на „Джурасик парк“- 3, а Т-рексът ще ти се види домашен любимец.

Така, следвайки естествения ход на нещата, се отправяш към личните си покои. Светая светих, където чужд крак почти не стъпва, освен в състояние на крайна нужда – кухнята. И се почва – тава, тенджера, тиган, супа, второ, десерт и закуска за разкош. И, докато се вихриш, наслаждавайки се на нощното спокойствие, греховно се надяваш и някоя от приятелките ти да е станала. Това му е хубавото на старите приятелства – на една възраст сте, заедно ви налягат възрастовите промени и се получава нещо като клуб за взаимопомощ.

Тирилинн, опаа! Видяла е,че съм на линия и тя не спи! Ура! След кратка новинарска сводка, някъде между десерта и закуската, решавам, че приятелката ми е превъртяла от работа и има нужда от почивка. Ми десет дни отпуска е взела и не знаела какво да прави! Стига,бе ! Вярно? Ма ей сега ще те организирам,че инак ще вариш сладко до побъркване и ще чистиш настървено, докато рухнеш от нерви. Я без тия!

Ровя из сайтове, докато си приказваме, тя ми обяснява, как няма да пътува и колко е сложно. Да, бе! Вярно,че си затрита като мен и се губиш от спирката до първия ъгъл, но нима това е било някога проблем? Аз и вкъщи се губя от спалнята до кухнята, но щом аз пътувам и намирам пътя до дома, значи и ти можеш. Не ли каза? Късно е, цък! Записах те – отиваш на екскурзия след седмица. Как не можеш, бе, резервирах ти и билет даже, утре в 9 имаш среща в туристическата агенция.

Толкоз. Летиш за Загреб. Защо точно там ли? Ми щото така. Това ми попадна първо – чисто, красиво, малко туристи, приятни хора и вкусна храна. И най-важното – никой не знае какво работиш и никой няма да иска нищо от теб. О, забравих да ви кажа, че другарчето ми от детинство е лекар. И то в спешно отделение. Страшновато е меко казано. Та, докато нейно докторско височество преброи до двайсет, вече си стягаше багажа, кокетно нахлузила нови ботушки, ново яке и с три карти на града в чантата. Като знаех, че ориентацията и в пространството е точно като моята – напълно липсваща – се притеснявах не дали ще стигне, а къде именно ще се позиционира.

Слава богу, благополучно кацна и се настани в хотела, оставих я на мира да си почине и зачаках доклада на пътешественичката. На другия ден, някъде към 11 часа наше време се чу доволно „тирилиннн“ – глей, вика първа снимка от Загреб. Браво, ма, това ли те пратих да гледаш! На снимката в едър план се кипреше линейка! Ето, вика и още една – същата линейка, само че с отворена врата. Вари го, печи го, това е – напълно се е смахнало от работа това момиче, пътуване до Загреб ѝ е малко. Лечението ще трябва да се допълни от някой круиз по гръцките острови, че е по-топло. И за предпочитане с мъжко тяло да я топли и да варди да не се затрие по пътя. И, най-важното, да мисли и за нещо друго, освен за работа. Така де, то човещинка пада. Хеле, към обяд нашата екскурзиантка се окопити и взе да пуска несметно количество снимки от де що музеи са ѝ се изпречили на пътя.

Алелуя! Увря ѝ главата. Надвечер приключи с едни картини нещастна, че я изгонили, защото затварят. Остана ми, вика половин етаж неоръшкан. Така се беше увъртяла в култура, че беше забравила да яде. Горкото! От обикаляне по музеи също се огладнява, знаете ли? А в Хърватия има и какво да се види и какво да се хапне - мнооого вкусни тортички приготвят. Питам я как се чувства, тя отговаря – като у дома. Балканска ни работа – хем си в чужбина, хем не съвсем. Почти разбираш какво ти се говори и с помощта на всички налични крайници вербалният контакт се отработва без проблем. Говорят, вика и английски, ама щом ги разбирам, значи калпаво говорят. И се хили доволно. Питам я дали е побъркала вече персонала на хотела, още не била, но имало време. В последното не съм много сигурна, защото още първия ден са я поздравявали по име и се изпъвали в поза „мирно“, щом я забележат. Такава си е тя. Родена да командва само с поглед. Ама не какъв да е поглед, ами от тия, дето като те стрелнат, те смразяват на телепатично ниво: Are You making tashak with me? Бррр, балкански английски, няма шега!

На добър час, приятелко, и да се обадиш, като се върнеш!