Автор
Woman.bg

„Гробище за домашни любимци“ по Стивън Кинг – време беше за качествен ужас

Гледахте ли вече трейлъра на филма на ужасите по култовия роман на Стивън Кинг „Гробище за домашни любимци“?

Ако не сте – ето го:

A не ви се струва, че в краткото рекламно видео е загатната твърде много от историята? Това е и мнението на двамата режисьори Денис Уидмайър и Кевин Колск. В интервю за сайта Collider те обясняват, че ако е зависело от тях, а на от маркетинга, финалният трейлър е нямало да показва критични моменти от сюжета, например смъртта на главната героиня Ели (изиграна от 11-годишната Жуте Лорънс).

Но за радост на режисьорите, а и на всички зрители, новата адаптация по романа на Кинг съвсем не се изчерпва до загатнатото в трейлъра.

„Гробище за домашни любимци“ (по българските кина от петък, 5 април) е изключително качествен филмов образец в един крайно предвидим жанр.

Ако обичате да стискате облегалките на седалката в киното, да тропате нервно с крак, да подскачате стреснато, да пищите или да се просълзявате от страх – втората адаптация по романа на Кинг от 1983-а ще ви хареса. Ще ви напрегне, стресне, ще ви потопи в пълен мрак и ще ви фрустрира. За да излезете накрая от залата, изпълнени с парадоксален оптимизъм и с ведрата мисъл в главата: „Слава Богу, че всичко това не се случва в моето семейство“.

Тайната на историите, родени от интелигентния ум на Стивън Кинг, е в смесицата от жестока действителност и във вкоренения дълбоко във всеки от нас страх от непознатото. Към това се добавя щипка митология и се завихря с миксера на фантазията. Рецептата за книга, а и за филм звучи простичко, но е трудна за изпълнение. Как да предизвикаш страх у свръхстимулирана и удавена в информация публика? Как да гъделичкаш емоциите, без да потопиш всичко в кръв? Как да създадеш подтиснатост, без да убиеш надеждата за хепи енд? И накрая: защо пък трябва да дарим зрителите с хепи-енд? Защо просто да не „разкажем играта“ на това щастливо и задружно семейство?

Както в книгата, смятана за един от най-страшните романи на Кинг, така и в тази втора, доста по-сполучлива адаптация по нея след екранизацията през 1989-а – дозировката ужас е спазена с прецизност.



Страхът обладава образа на котарака Чърч, а всеки, който гледа с подозрителност към тези животни (котките съвсем не са любими на целия свят, каквото и да ви говорят), ще усети колко сполучлив подход е това. Нежните и глезени същества всъщност драскат, хапят и предават зарази и няма по-голям ужас за коткофобите от това да намерят разбеснелия се домашен любимец върху лицето на най-малкото дете в семейството.

Страхът може да се намери и в кървавите стъпки по балкона. В обвитата с мъгли гора. В самотата на крайпътната къща. В бученето на огромните камиони, които разтърсват земята с колелата си и неволно сеят смърт.

Но филмът е добър не само заради реалистичното присъствие на ежедневния ужас, а и заради по-сериозното си послание. Не будете мъртвите. Не връщайте миналото. Не откопавайте мъртъвците. Не си играйте с духовете на умрелите, защото те ще започнат да си играят с вас.

Невъзможността на човек да приеме смъртта е послужила за вдъхновение на не едно или две произведения на изкуството, но обикновено напълно липсва като сюжет в множество високобюджетни филмови продукции. Мъката от загубата, с която се среща всеки човек в живота си, се смята за некомерсиална тема. Киното се разглежда като начин за бягство именно от този основен и чисто човешки проблем. Затова най-често по екраните безсмъртни герои прескачат купчини трупове, за които никой не плаче. Няма място и време за мъка, за съжаления, за разговори, за осмисляне на загубата.

Но това не важи за Стивън Кинг (именно затова и го обичаме). Няма да видите и небрежно отношение към смъртта и в тази екранизация на „Гробище за домашни любимци“.

Тук основната тема е именно невъзможността да се сбогуваш с най-близкия, абсолютната неспособност да допуснеш загубата в живота си. По това филмът напомня на класическа приказка, в която героят е готов да мине през девет планини и да се бие с лами, за да върне починалия в живота си.

Няма как да стане. Зрителите го знаят, но не и ти, глупако главен герой Луис Крийг (Джейсън Кларк), не и ти, Рейчъл (Ейми Сеймец). Вие вярвате в живота след смъртта. Значи сте трупове...

Смисленото послание на филма, добрата сценография, актьорската игра – това са силните страни на „Гробище за домашни любимци“, чието заглавие е написано нарочно погрешно както в оригиналната книга, „Pet Sematary“.

По-слаби страни обаче също са налице – музиката е прекалено драматична и прекалено много, някои от сцените са крайно наивни, темпото на разказа е прекалено бързо, отношенията между героите са прекалено повърхностни. Но да искаме от филма да преодолее тези слабости, би значело да желаем съвсем друг вид кино. А ние сме в киното просто да се забавляваме, докато седим в напрежение. Това е постигнато. И си струва.

Автор: Ема Иванова