Да започнем с корицата на Дамян Дамянов. Оранжевото ѝ кадифе е толкова топло и приласкаващо, че съвсем не е необходимо да отпиваш сливовица „на живо”, за да усетиш ефекта на сгряването. Само че истинското облекчение ще дойде по-късно. Засега се вглеждаш в отчайващата белота на тази откъсната от живота си млада жена и се сещаш за цитат от Ромен Гари: „Човек не бива да отглежда мъката си, това е всичко”.

„Сливовиц” е книга за изстраданите илюзии и несигурния път към спасението. За носталгията по неизживяното и другия възможен живот. За насилието, дисфункционалните семейства и тежката верига от последици. За истинските семейства, които са от дух, а не от кръв. За слабостите, които са най-пагубни именно за талантливите хора… И преди всичко за любовта, която има свое собствено летоброене. А най-живите и неизличими образи в книгата изплуват от спомените на американския сърбин Боб Спанич, който влиза в живота на българката Александра така, както излиза – ефирно. И почти на шега.

Героините на Катерина Хапсали превземат вертикала на живота с високо вдигната глава, нищо че от падането понякога боли нечовешки. Те черпят вдъхновение от вечното противоборство, но и от силата да признаеш своята уязвимост. Защото щастието винаги започва вътре в теб… В историята на Александра се съдържа онова нетленно ницшеанско предупреждение, че ако дълго се взираш в бездната, тя рано или късно ще те погълне. Затова в белите полета между думите тишината крещи оглушително.

„Никой няма нужда от необикновени истории. Достатъчно е да разказваш обикновени неща по необикновен начин”, казва Боб Спанич, един от неочакваните ангели в тази книга. Е, авторката се е доверила на героя си, и слава богу. Не знаем дали „Сливовоц” е книга за надеждата, както пише на корицата, но вече знаем, че е книга за куража. Пък и Кафка, също като Александра, не търпи опровержение - човек се дави не защото не може да плува, а защото изведнъж си дава сметка за дълбокото.

Колкото до Боб или Бобан, както го нарича Алекс, той е жив, дума да не става за обратното! Меката му сянка се спотайва в погледа на всеки читател, който излиза от „Сливовиц” пречистен и умиротворен.

Фрагменти от „Сливовиц”:

Но колко ли история – мътна, дълбока и неразказана, бушува във вените ми? Колко жени, от сътворението на света, та до днес, живеят във всяко невръстно момиче, което от малко се учи да си мълчи, колкото и ножът да стърже по кокала?

***
Всички ние цял живот, от люлка до гроб, създаваме своите насъщни герои. Толкова нужни, колкото водата и хлябът, за да оцеляваме, захвърлени в грандиозното безсмислие на ежедневието. Искрено завиждах на Бобан, че бе намерил такъв герой в лицето на собствения си татко.

***
Мъжете правят две неща най-добре – щяла да повтаря Мара години по-късно – войни и вдовици! А там, където мирише на кръв, трудно се проветрява.

***
Как успявате да откъснете поглед от тая черна яма във вас, хора? Какви жертвоприношения правите, че демоните, които дишат в недрата ѝ, ви оставят на мира понякога? Или просто си купувате индулгенции – телефонна благотворителност, евтино меценатство, повече време за семейството, подаръци за извънбрачната връзка, дребен жест към забравен приятел?

Олеква ли ви така, по-добри ли се чувствате? Щом успявате някак да кретате, без да искате да крещите, за да заглушите дяволския хор долу в бездната, значи или предвидливо сте оглушали, или демоните ви не са толкова гладни… А моите са.

Гладни. И все по-мъчително жадни.
Страх ме е.
Зъзна.
Устните ми треперят, чувам леко чаткане – това моите зъби ли са?
Ако можех да си налея нещо, сигурно щях да успея да се успокоя…
Какво става, Господи?

И защо изобщо споменавам Твоето име, Боже, след като Ти се отдръпна от мен и даже се чудя дали Те има? Защо ме низвергна, до гуша ли Ти дойде от моите преживелици? Или си просто един отегчен Господ, който предпочита да се взира в небесните светлини, вместо да вади нас, човеците, от тъмнината в душите ни…

– Алекс, там ли си?
– Да, Боб, разбира се.

Но нека Ти кажа, Боже мой, Ти, който палиш слънцето и звездите, Ти, който караш вулканите да изригват с огнена мощ, Ти, не ме гледай гузно, Ти, който си облян в светлина, не успяваш да направиш най-важното с нея, Боже: да я държиш запалена вътре в нас, в изтръпналите ни от ужас сърца пред тоя калпав свят, който Ти си сътворил уж с мисъл за нас, Господи… И затуй мога да ти кажа едно: сори, но не те бива за родител изобщо. Сложна работа е това, пипкава. Не е като да сътвориш света за някакви си шест дни. И да си оставиш ръцете.