Няколко жаби от един мръсен гьол едва вечер се събрали на сладка раздумка.

Едната казала:

– Доста е мръсно и неуютно в нашето блато, само ако можехме да се преместим в съседното. Чух, че там било по-чисто и просторно.

Втората жаба отвърнала:

– На мен пък едно водно конче ми съобщи, че по-нагоре в планината имало кристално чисто езеро. Въздухът и природата били прекрасни. Нямало никакви лоши момчета, които да ни гонят с камъни. И щъркели нямало.

Третата жаба се изсмяла:

– И какво от това? Вие никога не можете да се измъкнете оттук! Никога няма да стигнете дотам! Защо изобщо разговарям с вас?!

Въпреки всичко на сутринта половината жаби от блатото тръгнали с подскоци към планината, за да докажат, че са силни и могат да я покорят. Тези, които останали, крещели след тях: „Това е невъзможно! Никога няма да успеете! Най-добре е да стоите в нашето си блато!“

Пътят към високопланинското езеро бил дълъг и труден. Една по една жабите губели силите си. Отказвали се от целта и се връщали в стария гьол.

Само една жаба скачала, скачала ден и нощ и накрая цамбурнала в прозрачните води на планинското езеро, където наистина било неземно прекрасно и тя останала там до края на дните си. Живяла дълго и щастливо.

Тази жаба не била по-силна от другите,а глуха и не чула, когато всички крещели: „Невъзможно е да стигнеш дотам. Ще се провалиш и ще се върнеш. Няма начин!…“ Просто вървяла към своята цел. И я стигнала.