Ето с какъв въпрос се обърна наша читателка към Rebel:

"Започвам направо с моята история. С моя вече съпруг сме женени от 1 година. Преди това имахме 4-годишна връзка. В един период от нея взаимно си изневерихме. Първо той и след това от яд, аз (груба грешка). Някак ми се струва, че даже 2 години по-късно, все още ме боли и ме тормози този факт. Не съм си представяла така нещата или по-скоро брака. В постоянни съмнения и недоверие. Знам, че във всяка връзка има възходи и падения, но въпросът ми е трябва ли да погубваш себе си и да се нагаждаш според станалото и ситуацията или е по-добре да кажеш какво мислиш и да сложиш край на собствения си тормоз?

Благодаря ти за мнението предварително."

Ето как ѝ отговори Rebel:

"Здравей,

Доста мислих по въпроса, преди да отговоря. Да си призная, мнението ми за изневярата като явление и мотивация беше сравнително различно от това, което предстои да напиша. Нещата ми се струваха елементарни, но след този процес на размисъл се самоубедих, че не са чак толкова прости.

По същество – ето кратката версия: „Защо изобщо се ожени за този човек, след като се чувстваш по този начин и не желаеш да му вярваш?“ Не, наистина. Ясно е, че връзките не са статични, но той ти изневерява, ти му „отмъщаваш“ и след 1 година се жените? Защо? Какъв е смисълът от това? Особено пък ако се чудиш дали не си се объркала зловещо и как да се спасиш от тази грешка. Хората понякога действат по инерция и това може да се окаже много кофти избор. Твоят случай ми прилича на такъв.

Ето и по-подробните ми размисли по темата. Първо бих искал да отбележа, че за мен доверието в партньора идва от самите нас. Ти не искаш да вярваш на мъжа си. Ти не желаеш да се довериш (не без причина) и на практика той няма какво да направи (дори и да иска). Каквито и доказателства да ти предложи за верността си - ти няма да искаш да ги приемеш, защото не желаеш да му повярваш.

Разбирам го. Егото е нещо невероятно, а нараненото его може да е доста отмъстително и злокобно.
Ясно е, че ти е трудно да повярваш, но ако знаеш, че никога повече няма да му имаш доверие и това ще те тормози в следващите 5-10 години, направо ставай и си тръгвай. Няма как да просъществувате без доверие. Не и за дълго.

Нещо друго също ми прави впечатление – „да кажеш какво мислиш“. Е, ако си във връзка с някого, на когото не можеш да кажеш какво мислиш, за какво изобщо говорим? От написаното в писмото ми се струва, че ти предполагаш следното – ако му кажа, че му нямам доверие и още ме боли от изневярата, всичко ще приключи. Така ли е? Към какво трябва да се нагаждаш? Към любовницата му, към случилото се, към себе си? Не знам. От една страна ми се иска да заема твоята позиция и да кажа нещо от рода на „не се занимавай с тоя кръшкач“, но от друга страна виждам, че ти не си се отървала от мисълта, че са избрали друга пред теб и си встъпила в брак с ясната мисъл, че не си простила и в момента продължаваш да се тормозиш от това.

Както и друг път съм споделял тук, аз живея според 2 много прости правила – нищо не трябва и нищо не е на всяка цена. Второто определено ми е доста по-трудно да спазвам, защото съм свикнал да получавам каквото искам, а понякога не става и тогава се хвърлям с невероятни усилия да го постигна. Та трябва ли да продължаваш да живееш в сянката на собствените си съмнения и его – абсолютно НЕ! Виж, всеки някъде дълбоко в себе си знае какво НАИСТИНА чувства и иска, проблемът обикновено е, че понякога това, което искаме, е страшно, неприятно, неприемливо, неморално, неправилно (според някои) или направо лудост. Мисълта ми е, че и ти знаеш. Някъде в себе си знаеш какво искаш, знаеш дали можеш да му простиш, да простиш на себе си и да продължиш в подновена връзка с този човек. Или знаеш, че никога няма да му повярваш отново, знаеш, че няма да му се довериш и ще очакваш да те изненада неприятно. Прекратяването на тази връзка обаче ти се струва нещо много страшно.

Да, понякога е страшно. Но по-страшно е да живееш в съмнение и в постоянната параноя дали няма да се появи някоя друга. Ако си с тази нагласа – вероятно ще се появи. Мъжете усещат подобни неща дори на подсъзнателно ниво и това в някаква степен им дава свобода. Просто се чувстваме като поставени пред свършен факт. Ако жена ти постоянно се съмнява, че кръшкаш, ти свикваш с тази мисъл, напрежението и тормоза и накрая започваш наистина да кръшкаш. Отклоних се...

Никой не знае по-добре от теб как се чувстваш отвътре (дори и аз). Фокусирай се над това и бъди честна със себе си – можеш ли да простиш или това завинаги ще остане част от теб. И имам предвид сто процента откровение - „да, мога да забравя и да продължа тази връзка все едно нищо не е било“ или „не, няма да мога да го преживея и завинаги ще се съмнявам“. Не е лесно. Понякога има около 200 слоя съмнения, бариери, ами ако-та, какво ще кажат хората, ще мога ли сама и т.н. Това са купчини от съмнения, които нямат значение. Значение има само какво наистина искаш. И искам да ме разбереш правилно – първо изкопай до дъното на собствените ти емоции и после взимай прагматични решения. Винаги е по-лесно, когато си наясно със себе си.

Поздрави.
Rebel."