Един загадъчен кристален ромбикубоктаедър виси зад гърба на монаха математик на картината „Портрет на Лука Пачоли“, която днес се съхранява в музея „Каподимонте“ в Неапол, след като в продължение на векове се е пазела в Херцогския дворец в Урбино. За многобройните загадки, витаещи около прочутата и страстно обсъждана картина от 1495 година, както и за други неща става дума в бестселъра „Тайната библиотека на Леонардо”. Но най-вече за тайнствената упоритост на някои човешки пороци!

Един ненадминат гений, който винаги търси истината. Известен математик, обсебен от ужасно престъпление. Изгубена библиотека, чиито книги могат да променят историята… Създавайки незабравима фреска на Ренесансова Италия от края на XV и зората на XVI век, авторът ни превежда през най-плодотворните и интригуващи години от живота на Леонардо - от създаването на шедьовъра „Тайната вечеря” до изучаването на Витрувианския човек, чак до появата на първите модерни машини – и всичко това е обгърнато от атмосфера, пълна с мистерия.

Сигурно се чудите защо Франческо Фиорети решава да напише тази книга. Всичко започва с една антология със записки на Леонардо да Винчи, издадена през 1943 г., която авторът открива в „тайната библиотека” на своя баща: „Винаги съм смятал, че необходимостта да се четат бележките на гения от Винчи посред ужаса на войната и германската окупация е еквивалент най-малко на опита на Примо Леви да си спомни по време на трагедията в Аушвиц песента на Данте за Одисей. В определени лъжовни контексти е много трудно да изпитваме гордост от това, че принадлежим към интелигентен вид. Ала по някакъв начин трябва да се опитаме да го направим, за да можем да започнем отначало”.

Пристъпите ли в „Тайната библиотека на Леонардо”, ще ви се прииска да изчетете още много книги, защото нишката на приключението е здрава и стига далеч! А сега не ви остава друго, освен да се потопите в тази история, в която главни герои, освен икосаедъра (или беше ромбикубоктаедър?), са двама необикновени пионери на съвременността.

Откъс от „Тайната библиотека на Леонардо”

Живяхме във време на кипеж и ето ги сега – дойдоха да ни го отнемат.
Станахме свидетели на слава и сеч.
Видях падението на много повече владетели през последните десет години, отколкото през останалата част от миналия век. В Италия, с изключение на Римската църква, като че ли няма нищо, което е предопределено да пребъде. Ние сме земята на нетрайното, само пресечна точка и кръстопът. Идеите и армиите, народите и кралете, тук всичко отминава бързо. Може би защото никой владетел от моето време, освен Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро, не можеше да прозира по-далече от собствената си амбиция и никой след тях, от друга страна, не бе в състояние да подхранва толкова големи и далновидни амбиции. А ако амбицията няма крила, ако пълзи скришно и мерзко по речните камъни като червеите и змиите, всеки обект, който попадне в обсега ѝ, променя формата си, разраства се, препречва пътя ѝ.
Но ако хората можеха да летят като птиците и да виждат всичко от високо, нямаше да се настървяват като чакали на мърша, която неминуемо ще ги изложи на опасност от по-свирепи и по-силни хищници. Ако хората можеха да летят като птиците, щяха да бъдат принудени да притежават тяхната изящност, щяха да се научат да кръжат и да се реят без усилия и с невъзмутима отчужденост над нищетата на собствената си съдба.
И всички щяха да бъдат красиви като чаплите и чайките. Живяхме във време на кипеж и след това го захвърлихме. Видях как всичко, даже аз самият, бяга към една-единствена разруха. Търсихме свобода и после още свобода, докато не станахме толкова свободни, че дори я пилеем. Понякога си казвам, за да придам смисъл на всички тези събития, че вероятно през последния век произведохме прекалено много красота по тези земи: и сега, ако искаме да създаваме още, ако искаме да започнем отначало, сме длъжни най-напред да се самоунищожим.
Аз самият още веднъж се провалих при поредното изпитание. Както винаги, бягам от своите неуспешни опити. В Милано отново ще видя мона Чечилия, ще се запозная с последната ѝ рожба. Дали съм съпричина за появяването ѝ? Надявам се, че е шедьовър. Поне един... Не доведох докрай повечето от нещата, които започнах. А творбите, които завърших, така и не ме удовлетворяват. Навярно трябваше само да напиша „Голямата книга на моите въпроси“. Това е единственото имущество, правещо ме действително богат, моето единствено неотчуждаемо съкровище.
И всичко, което съм нарисувал, всъщност е само постановка на безкрайните ми въпросителни. Истината, откровението за мен е камък, който пада в блато и предизвиква загадъчни концентрични вълни, с една дузина свидетели, питащи се слисани: кой, кога, къде?
Експлозия от въпроси. Или портретите, които не се знае дали те гледат, или не те гледат, докато ти ги гледаш, с онова тяхно нерешително изражение, сякаш се опитват да дешифрират пейзажа зад гърба ти, за да разберат какъв си и на кой макрокосмос си загадъчната хармонична опаковка...
Рано или късно, ще бъде добре наистина да направя опис на въпросите си.
Защото всъщност в това е въпросът: потомците ще си спомнят ли за мен? Ако да, с какво ще ме запомнят? С моите странни машини, които никой никога не е използвал и не е известно как функционират? С фреските, дето се рушат? С няколко портрета на любовници на херцози или с някоя Мадона, поверена на моите помощници и пооправена от мен тук-там по-скоро заради човещината ми на учител, отколкото заради скрупулите ми на художник? Или с моите анатомични рисунки, които не може да бъдат отпечатани и следователно публикувани?
Не, това не е най-автентичното ми наследство. Онова, което наистина ви оставям, в живописта или на хартия, са моите въпроси. Най-хубавото, което имам да ви дам, най-ценното...
Как птиците успяват да се задържат във въздуха? По силата на какъв математически закон го правят и доколко е подобен на този, който Архимед е открил за телата, които, ако са потопени във вода, не потъват?
И защо небето е синьо?
Защо е синьо морето?
Защо колкото по-далечни са планините, толкова повече изглежда, че те също се обагрят в синьо?
От какво е направен въздухът?
Как се движи вятърът?
Как окото обработва светлината?
Какво точно представлява и как се произвежда гърмежът, който издава оръдието при стрелба?
Само това мога да ви оставя и както изглежда, никой друг не може. Никога не съм срещал човек по мое време, който да си задава толкова много въпроси, и тъкмо тези, тъкмо моите въпроси.

Автор: Юлия Петкова