ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЯНА СТОЯНА

Отново сме на вълна Яна Стояна, а тя е тук с поредния текст, който хем ни разсмива, хем ни кара да се замислим за истините от живота. Тя е смела, саркастична, забавна, с невероятно чувство за хумор, а животът ѝ е истински низ от невъобразими приключения. Яна Стояна ни разсмива и разчувства всеки месец по два пъти, а при нужда и по-често. Тя е нашето лекарство против скуката и тъгата. Приемаме я като хомеопатия, но я познаваме и знаем, че може да действа и като мощен антибиотик – стига да има необходимост от това. А коя е Яна Стояна? Това сега ще запазим в тайна. Когато моментът настъпи, първо на вас ще кажем, нашите любими читатели. А до тогава? Специално за вас – Яна Стояна.

Това тийнейджърът не е съвсем човек. И примат не е, а нещо средно между зомби с бушуващи хормони, гладен Тазманийски дявол и слон в стъкларски магазин. Всичкото това едновременно и обилно посипано с пъпки. В случаите, в които не е зает да ги чопли, се звери в телефона, гледа клипчета, чати, кара се с брат си/сестра си/гаджето, но ВАС не ви отразява. Вие сте част от пейзажа, бръмчене откъм хладилника/печката – все пак му доставяте нужните 300000000 калории дневно. Досадна муха, чиято единствена цел е да му отправя странни изисквания като:

„ Прибери си чорапите, защо си пак с два различни?“, „Изчисти я тая стая, че в нея и свиня да влезе, ще избяга“, „Защо не знам за тая родителска среща от миналата сряда?“ и други такива небивалици, които се плъзгат край него, заобикаляйки мозъка и вселената като цяло. Ако сте МНОГО упорит родител с глас като сирена, може и да извади едната слушалка от ухото си, докато ви гледа с досадно-премрежен поглед. Ако пък по някакъв начин успеете да му настъпите мазола, да му събудите интереса и желанието за живот – в знак на особено уважение може да измъкне и двете „тапи“ от ушите си. Но …Това е рядкост, не се надявайте чак на толкоз. Лично аз успях от петия път, в който на фалцет съобщих, че тръгваме, ЗАЩОТО СМЕ НА КОНЦЕРТ, ЗАБРАВИХТЕ ЛИ, БЕ, КОЛКО ПЪТИ ДА ВИ ПОВТАРЯМ??? Последва лениво повдигане от дивана с отговора:

- Ама нали сме облечени? Ей сега идваме.

С настръхнала козина по цялото тяло и стиснати зъби, спокойно и уравновесено се опитах да обясня, че отиваме да слушаме великия тенор Хосе Карерас, който се прощава с публиката си от целия свят и, че няма начин да отидат единия по анцуг, а другия със съдрани дънки!!! Не, там пуканки не се ядат и по МАРАТОНКИ СЪЩО НЕ МОЖЕ! Как така защо? Защото не отиваме на мач и трябва да покажат на човека уважение. Няма да викам, няма да викам, няма да викам…Омммм….

Дотук добре – монтирани сме всички в колата, даже билетите не забравихме, чадъри, чанти, парфюм и потегляме. Пристигаме успешно и без разправии и всичко върви повече от гладко, докато на единия му светва, че все пак трябва да провери кой е тоя, аджеба, Хосе Карерас и има ли той почва у нас. Следва кратък диалог.

Тийн №1: - Ама тоя е оперен певец!!
Тийн № 2: - Ти сега ли разбра бе, те /т.е. ние, клетите родители/ още миналата година купиха билетите. Два часа сега ще ни квичи на главите. -Следва тежка въздишка.
Тийн № 1: - Ужас!

Краткото оплакване на участниците в разговора не бе взето под внимание, поради което мероприятието продължи в определения ред: настаняване, съобщаване по всички чат линии на близки и познати къде сме, какво ще гледаме, ей как се пълни залата, игла няма къде да падне и…Представлението започва. Музиката е прекрасна, маестрото пее с двама свои ученици – българи, оркестърът се раздава сърцато и, тъкмо да изпадна в нирвана, Тийн № 1 се изцепва в ухото ми:

- Е тук не може човек и да дремне! През 15 минути само пляскате. Това не като на Андре Рийо концерта, наду ми главата.

Поглеждам кръвнишки, компетентен ще ми го раздава! Мълчи и слушай, после ще коментираш! Моите пуберчета имат поглед върху нещата, защото шашавите им родители ги мъкнат на де що концерти, театри, циркове и представления им се изпречат пред погледа. Така щели да си формират „проста култура“, заяви преди време №1, когато още не беше пубер, а сладко бузесто ангелче. Е, „обща“ не е съвсем като „проста“, но все пак думата „култура“ се е промушила в една от мозъчните му гънки. И на това благодаря. До края на първа част нямаше повече коментари, защото отегчените дечурлига се впериха в игрите на телефоните си. В антракта изкоментираха закъснелите, отправиха ни упреци, че ей там ония ядат пуканки, вие защо не ни дадохте да си вземем, гледай, даже бира пият два реда по-нагоре, вие за култура ще ни мрънкате. Вярно, право в сърцето ме жегна тази гледка, баш тук ли намерихте, бе, фарисеи такива! Ама, карай, все пак са дошли да слушат, явно и техните душици са зажаднели за нещо по-различно от кървави новини, „търсене на таланти“ и воайорството на „големия брат“. И тук, с цялата си глупост, изтърсвам:

- Харесва ли ви бе, деца?

10 секунди пълна тишина и Тийн № 2 се изцепва:
- Джъстин Бийбър ще отваря баничарница!!
- Ква баничарница? – тотално губя образ и картина.
- Ми за баници с праз! Пред Софийския университет.

И почват да се превиват от смях, докато се забавляват със сащисаната ми физиономия. Не спряха, докато и аз не се разхилих, така че забравих да им се скарам. Всъщност, защо да им се карам, тепърва откриват света около себе си, правят първите си стъпки в този хаос, аз само се опитвам да ги науча да плуват и да си намират спасителен остров, който да им открие и красивата страна на живота. До края на вечерта забравиха дори да мрънкат, увлечени от емоциите в залата, от достойнството, което излъчваше на сцената мъничката, съсухрена фигурка на Маестрото, раздаващ мощно и докрай гласа и сърцето си на любимата публика. Замръзнаха за миг и очите им се навлажниха, когато младите му ученици целунаха ръцете му в знак на уважение, а той се притесни така човешки от неочакваната проява.

Благодаря, Маестро! За изящната музиката, за брилянтните ти ученици, чийто талант изправи 15 хиляди души на крака, за умението ти да открехнеш пред всяка душа вратата на изкуството. Поклон и сбогом! А Бийбър да си гледа баничарницата. И баниците с праз.