Веднъж моя позната сподели, че се е разтревожила за брака си, след като несъзнателно започнала да дели мебелите при евентуален развод. Жената се афектирала след поредица от на пръв поглед дребни проблеми вкъщи – мръсни чинии в мивката, празни пакетчета от чипс в хола, вряща вода на котлона, докато той гледа телевизия.

Възмущението се затягало, когато си дала сметка, че вървенето след съпруга ѝ се е превърнало в навик, а децата са станали само нейна отговорност. Поемала посещенията при педиатъра и зъболекаря, оставала вкъщи, когато са болни, планирала летните лагери, единствено тя ходела на родителски срещи.

Все пак мъжът ѝ правел повече от своя баща – сменял памперси и водел децата в парка, но що се отнася до домакинството и практичните грижи, дори не забелязвал, че момчетата му имат нужда от нови якета, че трябва да се освободи място в гардероба, старите дрехи да се продадат или дарят. Въпреки че и двамата работят на пълен работен ден, жената изцяло се заемала със задълженията вкъщи. Често ѝ се струвало, че докато той напредвал в кариерата, тя работела, само за да не я уволнят.

Но не винаги е било така. Когато се оженили, те си обещали да са равностойни партньори – пазарували заедно, готвели заедно, заедно почиствали и заедно излизали с приятели, но след първото бебе ангажиментите на майката рязко се увеличили, а на таткото намалели. И преди да разберат се вмъкнали в традиционните роли на половете.

Старомодните възгледи за ролята на мъжете и жените при циментирания натиск на услужливото майчинство и инертното бащинство остават горчив вкус, дори при слънчева картинка с цвят на добра заплата, собствено жилище и прилична кола. Низ от анкети показва, че жените продължават да се нагърбват с два пъти повече домакинска работа и грижи около децата, като ограничават времето за себе си и приятелите, а партньорите им не правят същото.

Емоционално отсъстващият баща обаче не само натяга напрежение на половинката си, но и създава негативни последствия за развитието на децата. От психологията знаем, че когато фигурата на бащата отсъства в ранните години, на дълбоко ниво детето остава със съмнения за ценността си като човешко същество. Таткото дава усещане за идентичност, а ако е студен, отхвърлящ и дистанциран, действа съкрушително върху потенциала и на момчетата, и на момичетата.

Баща, който не участва в решаването на проблемите на децата си, навежда на мисълта, че нещо в тях не е наред. Те решават, че ако татко им е твърде зает, не им обръща внимание, не разговаря, причината е, че не са достатъчно добри, умни, сръчни и привлекателни. Децата научават, че не могат да разчитат на баща си и вината е тяхна. Ето как на вид дребните проблеми изведнъж се оказват сериозни и нещо повече от борба с предразсъдъците в домакинството.

От една страна е лесно да осъждаме. Мъжете, които са се превърнали в женчовци и държат повече на външния вид, отколкото на семейството. Феминистките, които с поведението си демонстрират, че нямат нужда от мъж, но в същото време непрекъснато се оплакват, че партньорът не им помага. Лесно да е лепнем етикет „под чехъл” и „мъжкарана” и да се чудим що за жена би се задоволявала с мекотело.

По-трудно е да видим зад фасадата и да се вгледаме не само в хората отстрани, а и в себе си, защото колкото и да сме интелигентни, широкоскроени и авангардни, принципите на колектива са по-тежки и ни наместват в стандартните роли. Колкото и свободолюбиви да сме, накрая мнението на обществото успява да се натрапи.

Като единици на това общество е нужно да си зададем няколко въпроса. Защо някои жени предпочитат не мъж, когото да обичат, а мъж, който да контролират. Защо бракът се превръща във фикс идея, оставяйки на заден план съвместимостта в характерите, общите цели, чувствата? Жените на Балканите сме възпитани, че трябва да се омъжим на всяка цена, трябва да имаме деца и това желание не спира да гори, дори да не го признаваме. При положение, че всички около нас смятат живота без семейство за безсмислен, няма как и ние да не го помислим. За нас не е присъщо да се целим в кариерата, целите ни са у дома.

Но истината е, че жените, които днес минават за феминистки, са се научили по неволя сами да сменят крушките, да пребоядисват стаите и да разбират от коли, а не заради идеята за еманципация. Привикнали са да се грижат сами за себе си и са развили недоверие, че друг може да ги замести. А като прибавим към кашата и стигмата за „женската работа”, става ясно защо се разминаваме с жени, натоварили се като коне, докато мъжете им гледат телевизия.

В другия ъгъл са поколението на вече зрелите мъже, които по традиция приемат, че жената ще е домакиня без значение дали работи или не. Поколение, което очаква, че съпругата ще поеме щафетата от майката и няма да се оплаква. Поколение, което вярва, че жените са длъжни да се примирят с наложеното от хилядолетия, наричайки го природа. Мъже, които предпочитат да се извиняват: „Извинявай, че не почистих”, "Извинявах, че не звъннах”, „Извинявай, но съм зает”, докато не чуят „Извинявай, но ще те зарежа”.

Точката на кипене винаги идва и отношенията винаги ескалират до различни видове невроза, защото колкото и традиционни да са ролите на мъжете и жените, толкова са и неудобни. Ще бъде така, докато бащинството не еволюира към повече загриженост за дома. И онези мъже, които твърдят, че искат да прекарват повече време с децата си, да спрат да се извиняват и да направят нещо по въпроса.

Автор: Антония Руменова