Масовият българин, частица от когото живее във всеки от нас, вярва, че пошляпването е от любов и грижа за децата, но е в грешка. В най-добрия случай ги превръщаме в кълбо от нерви с ниска самооценка, а в най-лошия – в насилници също като нас. Психологията твърдо заявява, че който бие децата си, възпитава роби и потенциални престъпници, но поголовната педагогика и у нас, и по света, е на мнение, че в практиката има случаи, когато шамарът е наложителен. Може да не е най-добрият начин, но е в реда на нещата да се завърти плесник на дете, което отказва да слуша.

Когато децата са непослушни, агресивни или нервничат, много от родителите реагират като при късо съединение и в голяма част от случаите съжаляват за стореното. Много от родителите се срамуват, че не са открили по-подходящ способ от пердаха и се оправдават със засиления натиск на работното място, стресът около финансите, други проблеми вкъщи. А ако не се срамуват, сигурно им липсва или достатъчно интелект, или търпение, чрез които да потърсят алтернативни методи на дисциплина.

Понеже е сложно да се комуникира с малки деца, повечето възрастни избират лесния начин – плесник, ако малкият е направил нещо лошо, и лакомство, ако е бил добър, все едно е животно. Отсъства за взаимни компромиси, а по-силният налага своята воля над по-слабия и зависимия, създавайки опасна тактика за решаване на проблеми. Или пък родителите напълно се подчиняват на децата си, глезят ги, лишават ги от самостоятелност и ги учат цял живот да търсят хора, от които да се възползват.

Излизаме от период на строга патриархалност, в който от значение бяха само желанията на авторитетната фигура, на възрастния, на родителя. На децата се гледаше като на дефектни диваци, които трябва да бъдат вкарани в правия път с всички налични средства. Техните желания, индивидуалност и темперамент не бяха зачитани, а родителите смятаха, че задачата е да рендосат характерите им, така че да заприличат на мама и татко или да наваксат това, в което родителите са се провалили. Няма и следа от съобразяване с малкото същество, което отглеждат, и затова начинът на действие приличаше повече на дресировка, отколкото на възпитание.

На свой ред това доведе до масова истерия спрямо Националната стратегия за детето. За нас е новост, че децата имат равни права с възрастните, че могат да ги потърсят и че родителите, които редовно заплашват със „Ще ти счупя главичката” и вдигат ръка, може да пострадат. Толкова либерален и модерен поглед върху педагогиката е истински катаклизъм за досегашната методика, която продуцира няколко поколения с оскубана индивидуалност.

Стратегия, която не само казва, че шамарите не се дължат на добри чувства, а и че интересите на децата са също толкова важни, колкото и на родителите им, естествено ще предизвика апокалипсис в умовете на българите. Как така нямат право да опитомяват наследниците си по лична преценка? Как така държавата реши да се намеси и да даде вето на възпитателните им методи?

Допреди няколко години шамаросването се считаше за нещо нормално, но за щастие тези времена отминават и колкото и да не обичаме тази дума – в момента сме в преход по отношение на родителските грижи. Порочната система, включваща боя като средство, си отива и апелът е за пълен отказ от насилие. Вероятно методът на твърдата ръка има ефект, но на финала получаваме наранени деца с ниско самочувствие, склонни към агресия.

Но явно масовият българин не разбира, че Националната стратегия за детето е по-интелигентният метод за възпитание от шамарената фабрика. Заслуга затова има и рухналото доверие към хората от властта. Съвременните българи не мислят, че управляващите ще им предложат нещо полезно и затова е по-лесно да повярват, че принц Чарлз е рептил и че в Норвегия педофилията е задължителна по закон, отколкото че Националната стратегия за детето и Истанбулската конвенция целят да предпазят жените и децата от насилие.

Предпочитаме социалистическите канони, според които всички деца са еднакви и подходът към тях трябва да е еднакъв, възпитал няколко поколения подчинени, живеещи в пълно невежество за личните си интереси. В стария установен ред идеята, че темперамента на децата се различава и че всяко от тях има индивидуални потребности, звучи нелепо. В установения ред, когато децата са се появявали, за да продължат рода, липсва възпитание, което се съобразява с тяхната идентичност, макар че са научени да се съобразяват с всичко около себе си.

Но миналото си е минало, не може да се поправи или пренапише. В настоящето обаче е хубаво да се замислим какви младежи искаме утре. Дали бити деца, научени да решават проблемите си с агресия, които унижават човек с различна гледна точка, могат да се превърнат в отговорни хора, способни да подобрят и своите и нашите условия за живот? Сесиите при терапевта казват – не. Шамарите са създали изплашени същества, живеещи на самотек, които са убедени, че са тежест и изпитание в живота на родителите си.

В книгата си „Векът на детето” шведката Елън Кей пише, че ако искаме да променим света, трябва да се насочим към децата. Но с действията си масовият българин показва, че не желае промяна към по-цивилизован и интелигентен свят вероятно защото няма да се впише.

Автор: Антония Руменова

Четете още: „За“ и „против“ шамареното възпитание