В днешно време родителите разбират още преди раждането дали ще имат син или дъщеря. Понякога обаче (доста рядко) природата е способна да ни изненада. В тази статия ще прочетете личната история на София Б. (@tiktaksolove) – момиче, което се е родило с мъжки и с женски органи едновременно.

"Според статистиката под 1 % от хората на планетата се раждат с неопределени полови белези. Аз съм една от тях. При раждането си съм имала както мъжки, така и женски полови органи. Научното наименование на този парадокс е интерсексуалност или, както сме чували в часовете по биология, хермафродитизъм.

По време на раждането ми (1996 г.) в местната ни болница недалеч от Иркутск (Русия) не е имало дори ехограф за преглед на бременни жени. Затова мога само да си представям какъв шок са изпитали лекарите и родителите ми, когато съм се родила. Ако съдя по информацията, намерена в интернет, обикновено в такива случаи веднага след раждането се прави операция за отстраняване на един от двата типа полови органи. На моите родители веднага им предложили да изберат какво дете биха предпочели – момче или момиче, но при това ги предупредили, че ще е по-безопасно да ме направят син. Е, щом син, добре. Нашите се доверили на лекарите и не изказали никакви възражения. Никой не предполагал, че по-късно ще имам всичките тези проблеми – нали имам и мъжко в себе си, значи ще мога да стана обикновено момче.

Малко след раждането съм била подложена на операция за отстраняване на матката и яйчниците и за зашиване на влагалището. За спомен от случилото се имам по тялото си белези, чиято истинска причина родителите ми дълги години криеха от мен.

Чужд сред своите

Нашите ме възпитаваха като най-обикновено момче, сблъсквайки се с редица проблеми. Още от ранна възраст аз не се чувствах на мястото си. Бях твърде тиха, изобщо не се интересувах от момчешки игри и не можех да си намеря приятели сред местните момчета. Не можете да си представите обаче колко ме привличаше „женският“ свят – кукли, рокли, игри на „майка и дете“. Спортните кръжоци, в които усилено ме записваха, предизвикваха у мен само отвращение.

Аз съвсем искрено не разбирах защо хората очакват от мен други емоции или постъпки. Чувствах се дотолкова неудобно в мъжка среда, че за 9 години в училище нито веднъж не стъпих в мъжката тоалетна! Съвсем сериозно ви го казвам – за мен да пристъпя през този праг беше като да стъпча себе си. Аз растях – и растеше и моята непримиримост с реалността. Аз се бунтувах срещу всичко вкупом – срещу мъжките дрехи, които според стандартите трябваше да нося, срещу родителите си, които се преструваха, че не разбират мъките ми, срещу съучениците, които се опитваха да ме засегнат възможно най-болезнено заради това, че съм различна от тях. В даден момент всичко стана толкова непоносимо, че избягах от къщи – за щастие в онзи момент срещнах приятеля си, с когото после около 5 години живяхме като еднополова двойка.

Време за промяна

На 16 години за пръв път се замислих сериозно, че не бих могла да продължа да живея като мъж. Тогава мен, както и моите съученици, ни призоваха на военна комисия. Започнах да се позиционирам като трансджендър и самоволно, без лекарско предписание (мислех, че местните лекари няма да ме разберат), да взимам женски хормони. Окосмяването по лицето ми изчезна, а тялото ми постепенно започна да се променя. Както можете да очаквате, появата ми пред военната комисия направи голямо впечатление на всички присъстващи.

Вместо да ме зачислят към една или друга категория в казармата или веднага да ме отбележат като „непригоден“, ми дадоха направление за психиатрията. За щастие попаднах на добри специалисти – а рискувах да остана задълго в диспансера! Местните лекари без излишно протакане ми поставиха диагноза Ф64.0 (транссексуализъм) и ме увериха, че съм психически здрава, макар аз самата да не бях на това мнение тогава.

Следващото ми посещение при лекар, почти две години по-късно, беше при ендокринолог – трябваше да разбера дали хормоните, които взимах толкова време, ми въздействат правилно. След даване на генетична проба (изследването се нарича кариотипиране) лекарката ми обясни подробно, че нещо не ми е наред. Чак тогава разбрах, че ако се съди по преобладаващото съдържание на Х-хромозоми в моята ДНК, аз съм жена. Просто съм се родила с полова аномалия.

Да се избере правилно полът на детето веднага след раждането при такива проблеми, каквито съм имала аз, е крайно трудно – особено в Русия в края на 1990 г. Според статистиката лекарите и родителите често допускат грешки относно пола на интерсексуалното дете, а то после страда цял живот.

Цената на избора

Оказа се, че заради това, че по план са ме превръщали в момче, още от детинство са ми инжектирали често тестостерон – мъжки полов хормон. Но това не помогна – все пак женското начало тихо и неусетно надделяваше в мен. Затова аз, още когато се смятах за обикновено момче, ужасно се притеснявах от твърде тънкия си глас, женствената си външност и мекия си характер. Инжекциите тестостерон обаче си имаха своя ефект. Те повлияха толкова силно на тялото ми, че и до ден днешен не мога да се отърва от редица проблеми. Например, имам твърде масивно телосложение, защото под действието на този хормон костите на тялото и лицето ми са се развивали по мъжки тип. Но пък ръстът ми, в сравнение с родителите ми, си остана нисък (163 см.), тъй като тестостеронът забавя този процес. Заради това изглеждам донякъде мъжествено и сега ми се налага да събирам пари за операции, за да направя лицето и тялото си по-женствени.

Впрочем, тестостеронът не е повлиял никак на половата ми функция – тя при мен винаги е отсъствала. Ерекцията и оргазмът се влияят от тестисите, каквито аз не съм имала по рождение. А и това, което имам между краката си, не прилича особено на здрав мъжки полов орган – по него има огромни белези от онази, първата операция…

Нов живот

Когато казах на родителите си, че знам тайната на своето раждане, те се разкаяха, че толкова години са я крили от мен. Мама и татко милиони пъти са ме молили за прошка. Сега всичко между нас е наред и те ме възприемат като дъщеря.

Известно време аз продължавах да живея, както преди – смятах се за транссексуална, пиех женски хормони и не акцентирах върху това, че всъщност по рождено право съм жена. Но в началото на 2018-та руското правителство внесе поправки в закона за транссексуалните граждани и официално позволи на хора като мен да си сменят пола. Тогава разбрах, че това е моят шанс да променя живота си.

За жалост приятелят ми, с когото, както вече споменах, бяхме заедно 5 години, не прие това мое решение. Ние и преди се карахме заради хормоните, които пиех. Той смяташе, че трябва да се примиря с факта, че съм мъж с нетрадиционна сексуална ориентация. Разбира се, той говореше така, не защото не приемаше промените в мен. Той се страхуваше, че ще се сблъскам с вълна от обществено неразбиране и просто ще полудея или ще сложа край на живота си. В крайна сметка не можахме да се примирим с разногласията си и се разделихме. Това сигурно стана още един довод „за“ да взема женски паспорт.

Изключителен случай

Веднага след поправките в закона аз отидох в клиника по психиатрия, за да получа справка за това, че имам нужда от смяна на документите. Оказа се обаче, че моят случай не влиза в рамките на законодателството – в него става дума за транссексуални, а не за интерсексуални хора. Психиатърът ми каза, че мога да пусна заявка за смяна на паспорта по всички правила, само ако се обърна към специализирана комисия в Москва. Тя е единствената комисия в Русия, в която се разглеждат подобни случаи.

Бях отчаяна. Аз не само нямах възможност да си купя самолетен билет до столицата, но и нямах с какво да платя на комисията, а таксата беше сериозна. Вече в състояние на истерия аз буквално на колене умолявах местните специалисти да ми помогнат по някакъв начин. Тъй като те бяха запознати със случая ми и през всичките тези години искрено ми съчувстваха, те решиха да създадат самостоятелно комисия – без гаранция, че чиновниците ще отговорят положително на решението ми. И постигнах, каквото исках. През септември 2018-та аз официално станах жена и си смених собственото име на Софѝя.

Началото на новия живот

От миналата година насам започнах да работя усилено над себе си, за да приличам на момиче. Все още нямах женски паспорт, но вече изобщо не приличах на мъж – постоянно ползвах козметика, носех женски дрехи и си пусках дълга коса. Поради тази причина не можех да си намеря нормална работа. На прилична длъжност щяха веднага да ми поискат паспорта и да се изненадат много от това как изглеждам на снимката и как изглеждам на живо. Докато не получих новите документи, се наложи неофициално да работя в местната кръчма. Усилено спестявах за операция на гърдите и нови дрехи – и постоянно си мечтаех за новия си живот.

Никаква позитивна промяна

Известно време след преобразяването си аз продължих да живея в Иркутск и да крия каква съм била преди. Местните са настроени крайно негативно към ЛГБТ-общността, затова аз като „мъж, който се прекроява на жена“ нямаше на какво да се надявам. А веднъж без малко да ме убият. Миналото лято късно през нощта аз излязох на разходка с приятел. Случайно срещнахме момче, което навремето ми беше съученик. Въпреки сериозните промени във външния ми вид, той ме позна. Сигурно трябва да спомена, че той е от онези, които е прието да се наричат „квартални хулигани“. Бившият ми съученик безцеремонно ни спря и започна да разпитва „защо съм направила това нещо със себе си“, показвайки на своите приятели мои стари снимки, които и до ден днешен могат да се намерят в социалните мрежи.

Приятелят ми, с когото бях, се опита да ме спаси – той тихо ми прошепна да бягам, а той ще се опита да ги забави. Планът ни се провали – „нравствената полиция“ беше твърде заинтересована да ме накаже. Не успях да се откъсна от преследвачите си – постоянно чувах гласовете им зад гърба си. Тогава аз буквално се гмурнах в една купчина строителни отпадъци, докато тичах, и стоях там няколко часа, чувайки как те обикалят наоколо и си приказват, че ей сега вече ще ме убият. Когато в крайна сметка все пак посмях да изляза от скривалището си и да тръгна към къщи, те ме видяха. Имах страхотен късмет, че в този момент наблизо минаваше патрулна кола – полицията следи бдително тази банда.

Няма да повярвате, но тези гадове не се уплашиха дори и от полицаите – те се хвърлиха да се бият и с тях! За щастие, докато копелетата бяха заети с бой с пазителите на реда, аз успях да избягам. Тази ужасна история за пореден път ме убеди, че трябва да се махна родната си „затънтена провинция“.

Животът постепенно се подрежда

Щом посъбрах малко пари, веднага се преместих в Москва. Почти успях да забравя кошмарите от миналото си. Освен това срещнах истинската си любов.

Моят приятел ме приема такава, каквато съм. Поначало се страхувах да му кажа истината, но той за щастие е лишен от стереотипите, които са улегнали в главите на повечето хора. Той прие и факта, че аз никога няма да мога да родя дете. В бъдеще планираме да осиновим дете или да ползваме услугите на сурогатна майка. Аз, разбира се, нямам свои яйцеклетки, но с радост ще приема дете, което е родно на моя любим.

Сега събираме пари за последната ми операция – вагинопластика. Нея обаче сигурно ще мога да си я позволя чак на около 30 години. Ако съдя по опита на мои транссексуални приятели, да се направи операцията тъй евтино и лесно, както се предлага в Русия и Тайланд (където заради проституцията смяната на пола е пусната на конвейер), не е най-добрият вариант. Не искам цял живот да страдам от пълен букет усложнения като много мои познати. Искам да бъда здрава и да имам нормално функциониращ орган, затова събирам пари за операция в добра европейска клиника.

Мисля, че между мен и любимия ми всичко ще бъде наред. Винаги съм имала до себе си добри и разбиращи хора, които ми помогнаха да стана човека, който съм днес. Поне в тази сфера нямах проблеми. Ако съдя по историите на други интерсексуални хора, аз съм имала страхотен късмет да си сменя толкова бързо пола и да избегна редица негативни моменти.

Споделям открито историята си, за да покажа, че хората не бива да се отнасят пренебрежително към хора като мен. Ние сме заложници на една лекарска грешка, на нас ни е трудно да намерим мястото си и сред хетеросексуалните, и сред ЛГТБ-общността. Освен това искам да се обърна към младите майки, които (да не дава Господ) са се сблъскали с подобен проблем у бебето си. Не бива да правите веднага операция за промяна на пола от страх от общественото мнение – къде по-правилно е да се страхувате да не съсипете живота на детето си. За щастие днешно време има доста методи, с чиято помощ може да се установи доминиращият пол и да се избегне вредата за човека.

Четете още: Токсичните мъже: Как да ги разпознаем