Има едно усещане, което никой и никога няма да успее да обясни. То се появява в момента, в който сваляш обувките си на кея, оставаш зад гърба си твърдата земя и с лек подскок се оттласкваш от брега към борда на лодката. Едното ти стъпало още усеща твърдината на континента, а другото - несигурността на водната повърхност. После стъпваш и с двата крака на палубата, поемаш си въздух и край - ти вече си подвластна на оная стихия, наречена море.

И тук няма значение кой е капитан на яхтата и дали курсът е известен, важна е само мантрата, която аз често си повтарям, когато ми е най-тежко: Слънце, лодка, море...И понеже юли не е време, в което мога да остана в пределите на офиса за повече от 3 дни, тази седмица местя редакцията на борда на "Ава" - малка ветроходна лодка, с която смятаме да обиколим няколко любими плажа около полуостров Халкидики в съседна Гърция.

Отплаваме от плитките води край Вурвуру, за да се порадваме на малките островчета и десетките гнездящи птици наоколо. Правим един дълъг курс почти до брега на Атон, а в късния следобед спираме на пристана на Агиос Николаос за една разточителна рибна вечеря с гледка към залеза.

На следващия ден имаме строен план, който решаваме да променим в последния момент. Финално курсът е към онзи таен плаж някъде съвсем в края на Ситония, за който всички толкова много сме слушали, но още не сме виждали.

За него съм чувала куп истории, лично разказани от художника Михалис Гарудис, който пък редовно си прекарва летата в селцето Сарти, където има къща. В тези истории участва опитомен октопод, който живее в края на пуст плаж и като го извикаш, реагира на името си; един британец, когото всички наричат бай Джо; няколко тайни местенца за диво къмпингуване, които съм обещала да не издавам на никого. Все пак ще споделя, че всички те са с гледка към Атон... и в тях има някаква магия.

Докато малката ни лодка обикаля брега около легендарния Orange beach, ние гордо водим разпален разговор за емоциите, за това откъде черпим сили да живеем. Говорим за забързания си живот и как трябва да постъпваме, когато тръгваме на лов за щастие, а всичко, което предлага съдбата в "менюто", е безвкусно или вече многократно опитвано.

Стигаме до извода, че най-важно е да знаеш какво искаш и да откриеш своя начин да се зареждаш с енергия. В нашата "Мобилна редакция" ние разчитаме на проста рецепта - всяка сутрин по един витамин и денят ни винаги е повече от добър.

Дори когато пътешествам, винаги нося с мен Супрадин, защото му имам доверие и знам, че наистина ми помага да поддържам енергийния баланс на тялото си. Дали ще успея и утре да "уловя" някоя интересна история, която да ви разкажа? Сигурна съм!

Сега се оставям в прегръдките на един много тайнствен залив, край който акостираме в търсене на оная нирвана, за която всички мечтаем от дни. Няма скоро да се върна в цивилизацията, така че в следващите няколко дни, ако ме засечете някъде, да знаете - това не съм аз. Това е моят двойник, за когото ще ви разкажа в някой от следващите ми материали. Той е много опасна личност, която, опасявам се, прави кариера, докато аз лежа на някой плаж...

Ако някога го срещна, ще му кажа всичко, което искам да знае и непременно ще го помоля да спре да работи постоянно, защото хората остават с едно грешно впечатление за мен. И после иди обяснявай, че имаш двойник!

Автор: Ивана Петрова