Били ли сте някога в къща, която е дом само на вино? На около 15 км от ГКПП Брегово и на около километър след село Раяц в Сърбия има цяло село само с такива къщи. Раяц е село като много други, но Rajacke Pivnice е друго нещо. Тук са домовете на виното. Къщите са каменни, строени са от средата на 18 век до началото на 20-ти. Повечето нямат комини, защото не са строени, за да живеят в тях хора. Долният етаж, вкопан на метър-два в земята, е избата или домът на виното. А горният етаж, където го има, е служел за подслон на работниците по време на гроздобера и винопроизводството.

Пред първата къща един дядо продава ракия на импровизирана сергия. Спира ни, заговаря ни, настоява да дегустираме. Реди в безкрайно изречение София, Варна, Ботев и Студентски град, показва ни награди на ракията си, статии от вестници. Самият той – жива реклама на стоката. Обещаваме да се върнем и продължаваме. Не сме минали и 20 метра и от нищото изниква друг чичо. Кани ни в избата си да дегустираме вино. Обяснявам любезно, че искам още да поразгледам. Дава ми визитка, обяснява къде е избата му и си тръгва.

Докато се заплесвам да правя снимки, друг чичо вече обяснява достойнствата на продукцията си на мъжа ми. Някак неусетно стигаме до неговата изба и дегустираме няколко вида вино, след което ни повежда нанякъде и разбираме, че отиваме да обядваме. Още е рано за обяд и не сме гладни, но любопитството надделява. Влизаме в една от къщите – домове на виното. Навън минава 30 градуса, но вътре е хладно и много приятно. Импровизираният ресторант има общо 3 маси – две малки и една по-голяма. Домакините ни са любезни и усмихнати, а усещането е като да си отишъл на гости на скъп приятел – домакинята вади от кухнята каквото има и реди на масата. Една по една пред нас се подреждат чинийки с резени сочен домат, бяло сирене, нещо като чипс от пръжки, мариновани диви гъби, фини резенчета осолен бекон, люти чушки, прясно изпечен хляб. За пиене сме пожелали чаша вино и вода, които се материализират във вид на каничка охладено бяло вино и стомна леденостудена вода. Това са предястията. Успяваме някак да обясним, че не сме гладни и няма нужда от повече храна. Поканена съм да пробвам десерта – най-вкусните ореховки, които някога съм опитвала.

Приключваме с обяда и настоявам, че искам още да разглеждам. Съветват ни да отидем до гробището, където имало гробове на повече от 200-300 години. Не си падам по гробища, но пътят ни отвежда точно там. Отпред има редица по-нови гробове и зад тях виждам старите. От същия камък, от който са изградени къщите, са и надгробните плочи – във всякакви форми и размери, някои стоят гордо изправени, други са се килнали на една страна, трети направо са полегнали. Тук виждаме единствените други туристи – възрастно семейство сърби. Поздравяваме се и всеки продължава по пътя си.

Връщаме се при чичото с виното. Отново дегустираме - едно, второ, трето...На нашият домакин му се говори. Много. Разказва ни, че тук винопроизводството е семейна традиция от векове. Неговото семейство е притежавало 10 хектара лозя. Изнасяли са почти цялата си продукция за Англия. После дошъл социализмът, национализирали им лозята, селото почти се обезлюдило. Сега се опитват се да съживят винопроизводството, да привлекат туристи, кандидатствали са пред ЮНЕСКО като обект на нематериалното културно наследство. Изпраща ни като приятели, с прегръдка.

Тръгваме си от Rajacke Pivnice с доволно количество бяло и червено вино и бутилка дюлева ракия – няма как да пропуснем дядото с ракията.

NB. Заглавието е на редакцията

Автор: Maria Dol