Всички сме чували, че когато човек стане родител, животът му се променя. Чувала съм го и аз, кимала съм, докато съм била бременна, изслушвала съм търпеливо хора, които са ми обяснявали да спя сега, защото после няма да мога, да пътувам веднага, защото с бебето няма да мога да мръдна… Всеки разговор завършваше с “ще видиш един ден”. Всеки, който ме познава поне малко, знае, че подобни лекции са губене на време с мен, защото правя каквото си поискам, когато си поискам и няма да си легна само защото някой ми е казал, че след няколко месеца няма да мога.
Да, животът ми се промени драстично в началото на миналата година. Той просто влезе в Шейново с 200 км/ч и се разби в стената на родилната зала. 13 часа по-късно държах дъщеря ми и дори не виждах хилядите парченца от катастрофата, наречена “мой живот”, виждах само нея. Всъщност, него вече го нямаше. Нямаше нищо мое, всичко вече беше наше. Спокойно, ще ви спестя детайлите около раждането и следродилната депресия - все пак, не сме си толкова близки. Пък и тези неща се забравят.
Сега, година и половина по-късно, съм готова да държа същите лекции като онези хора от първия абзац, но се стремя да не го правя. Нямам и толкова време да давам акъл на света, защото денонощието ми е разпределено по минути. Сутрин моята приятелка се събужда и е гладна, което означава, че независимо дали аз съм се наспала или не, трябва да стана да ѝ направя закуска, при това бързичко. След това купичката ѝ трябва да бъде сервирана в детския стол и да бъде нахранена. После смяна на памперс, евентуално преобличане и приготвяне на всичко необходимо за останалата част от деня. Говорим за около час след събуждането, в който аз трудно мога да ям, да пия кафе, да се гледам в огледалото или да се чудя защо нямам нищо за обличане при положение, че гардеробът е пълен с дрехи. В крайна сметка хапвам нещо и продължавам нататък.
Както бързо разбрах след раждането, дните ми минават на по три часа - животът е това, което се случва между храненията, приготвяйки следващата порция. Разбира се, че не се оплаквам, просто споделям. Идва време за обяд - нейният, не моят. Зеленчуци на пара, пасирани, охладени до 37 градуса, сервирани. Яде и заспива. Звучи лесно, но не е - нито хрането, нито приспиването. Следват едни час и половина - два, в които аз мога да обядвам, но тихо, да пия вода, но тихо, да почистя наоколо и евентуално да спортувам, но наистина тихо. Не правя нищо от тези неща, а спя до нея като пън.
Тя се събужда и започваме отначало. Следобедна закуска, памперси, игри, пакости и разходки. Неусетно става време за вечеря - не помня дали съм пила вода, но щом съм жива, би трябвало. Готова съм да се просна по очи на леглото, но детето трябва да бъде изкъпано, майка му също. Няколко часа по-късно шоуто е приключило - тя спи, родителите ѝ вечерят - но много, много тихо и си лягат.
Да се върнем на поуките и натрапените съвети - ако сега можех да скоча назад във времето и да си кажа нещо мъдро, нямаше да е “спи”, защото нямаше да помогне. По-скоро щеше да е нещо такова: "Поеми дълбоко въздух и се успокой. Всичко ще е наред. И в същото време, нищо няма да е наред, но това не е проблем. Просто пий вода, храни се добре, грижи се за себе си и се радвай на “нашия живот”, защото нищо друго няма особен смисъл".
И най-тежките периоди минават и колкото по-подготвени сме за тях, толкова по-добре. Пълноценното хранене е важно, но когато нямаш време и свободни ръце, хващаш каквото можеш. Затова е добре да имаш под ръка сурови ядки или цели барчета, които ще ти дадат енергия бързо. Същото важи и за течностите - ако нямаш време за смутита и други полезни напитки, които изискват някакво приготвяне, вземи обогатена вода. В нея има всичко необходимо и така няма да губиш важни елементи. Ако все пак намираш време за тренировки (което е много важно, защото така ще имаш повече енергия през деня), пробвай изотонични напитки - те утоляват жаждата и хидратират, връщайки всичко изгубено от тялото по време на тренировка. Да, броя излизането с бебето за тренировка, защото правя достатъчно клекове, вдигане на 10 кг тежест и тичане. В моя случай всичко това е "след дъжд качулка", защото миналата година не знаех какво ме очаква и как да се справям, но сега поне знам какви съвети да давам на другите. А това не е малко.
Снимки: Александър Михайлов
Снимки: Александър Михайлов
