Да бъдеш жена, да бъдеш съпруга, да бъдеш майка – това е призвание, дадено ни от природата и е наш дълг да се възползваме. Всяка от нас е докосната от Бог и има специална мисия на тази земя, а именно да даде живот. Няма нищо по-красиво и по-силно от майчините ръце, от майчината любов, просто защото природата ни е дала тази суперсила – да обичаме безрезервно и да сме готови буквално на всичко. Дори и на това, което надвишава физическите ни възможности.

Всяка жена, която има честта да бъде наричана „мама“, знае че животът се променя завинаги в родилната зала и прегърне ли рожбата си веднъж, всичко се преобръща. Оттук нататък думата „аз“ остава на заден план, защото се е появило нещо много по-важно. Онова малко създание, което за всяка майка е чудото в човешки образ. Вече нищо не е същото и любовта ѝ към него е силата, която я кара да не заспива спокойно, да кърми неуморно, да бъде нежна, когато е на ръба на жизнените си сили, да бъде перфектна, дори и умората вече да се е превърнала във физическа болка. Майчинството е онзи красив момент, в който една жена забравя що е то егоизъм и разбира какво е да си целият свят за едно беззащитно същество. И въпреки че е съпроводено с толкова трудности, то е най-голямата награда за жената, която всички ние заслужаваме. Но замислете се...имаме ли срок на годност?

На този въпрос ни навежда една новина от последните дни, която сериозно ни подтикна да се замислим за майчинството в късна възраст. Действието се развива във Варна, болницата е филиал на „Майчин дом“. В края на миналата седмица там се роди малката Деница, а майката е 52-годишна варненка, която е успяла да забременее с помощта на изкуствено оплождане. Дамата има и придружаващи заболявания, но ето че чудото на медицината е осъществило мечтата ѝ - да даде живот и да бъде като всяка жена, изпълнила житейския си дълг. Дали тя закъсня, или времето бързаше, не знаем, но простата математика сочи, че когато дъщеря ѝ тръгне на училище, тя ще е стряскащо близо до 60-ия си юбилей. Не е необходимо да продължаваме с пресмятането, за да заключим, че разликата помежду им е твърде голяма и вероятно тази дама едва ли ще има щастието да стане баба...приживе. Всъщност, дали ще успее да съпреживее заедно с детето си едни от най-важните моменти в израстването му? На кого ще го остави, когато самата тя ще има нужда от грижи? Дали самата тя си е задала поне един от тези въпроси, преди да се реши на това наистина невероятно геройство. Или може би всяка жена е готова да се превърне в майка до момента, в който спре да диша...

Толкова е красиво да имаш дете, което е твоя плът и кръв. В което трескаво да търсиш прилики със себе си или с някои обичан представител от семейството. Но дали не трябва да се замислим за друго решение, когато поради някаква причина, не можем да забременеем в детеродна възраст? Важно ли ни е да имаме биологично наши деца, ако те ще се появят на прекалено късен етап от живота ни? А бихме могли да бъдем ангели спасители за някого. За някое човече, което е дошло неканено на този свят. То не е заслужило дом, не е заслужило грижа и любов. Поне не и според родителите си. Защо не помислим и за тези изоставени рожби, когато не можем да имаме собствени?

Каквото и решение да вземе за себе си, всяка майка е най-малкото герой. Тя е тази, която те носи 9 месеца в корема си, която рискува живота си, за да се появиш ти и която винаги ще е готова да ти даде и това, което няма. Нека не го забравяме, но и нека се замислим каква съдба отреждаме на рожбата си, когато тя идва по-късно от общоприетото.

Четете още: Златка Райкова направи погача на сина си