Росица Траянова се опитва да насочва вниманието към проблеми, които често другите игнорират. Първият й филм "Обичам те, татко" акцентира върху Едиповия комплекс, "Цветята на алжиреца", който наскоро бе показан за първи път в България, показва дискриминацията, а следващият й проект е свързан с насилието върху жени. Тя се надява филмите й да накарат мнозина да се замислят над проблемите и следващия път, когато се окажат в близост до тях, да не ги пренебрегнат.
Късометражните "Обичам те, татко" и "Цветята на алжиреца" минават и през фестивала в Кан. Те не са част от състезателната програма, а от Short film corner, но представяне на най-престижния кинофестивал си е достатъчно сериозно признание за работата й.
Росица почти от пет години живее в Париж, където първо заминава, за да учи режисура, а след това остава да живее. Животът във Франция променя начина й на мислене в някои отношения. "В началото пристигнах с някои предразсъдъци, постепенно те се разрушават. Във Франция не само се говори за проблемите, но и се предприемат действия", споделя тя.
"Цветята на алжиреца" беше представен в България във вечерта на късометражните филми на фестивала Cinelibri. Филмът е по разказ на Маргюрит Дюрас, а оператор на продукцията е Деян Парушев, чийто дебютен пълнометражен документален филм "Вечна красота" бе част от "София Филм Фест" по-рано тази година.
Идеята за филма на Траянова идва от една случка в Париж, която оставя емоционална следа: "Бях в огромно задръстване на кръстовище до Бастилията. Всеки бърза за някъде, шум от коли и клаксони заглушават всичко. Един млад мъж минаваше да мие стъклата на колите. Изми моето и реших да му дам стотинки. Той ги изпусна, стана ми мъчно. Тръгнах да отварям вратата, за да му помогна да ги намери.
В този момент стана зелено, а аз задръствам цялото кръстовище, отзад псувни, клаксони. След като тръгнах, видях в огледалото как от един автобус слязоха шофьорите, които бяха в костюми, и му взеха всичко - купичката с вода, якето, парите. Този човек не стои да проси, а се опитва по някакъв начин да изкара нещо. Защо ще му вземеш всичко, защото 2 минути те е забавил?
Остана ми неприятното усещане. На връщане минах през същото място, но човекът вече го нямаше. Няколко пъти минавах от там, но не го видях повече.
Споменът за случилото се не ме оставяше намира. В една антикварна книжарница попаднах на сборник на Маргарит Дюрас. Първият разказ беше Цветята на алжиреца и когато го прочетох направих някаква асоциация с тази случка. Тогава реших, че ще го снимаме това."
В разказа се говори за млад алжирец, продаващ цветя. Той е без документи. Спират го полицаи и започват да упражняват насилие, а журналистка, която е в близост до злополуката, отразява случилото се.
"Разликата във филма е, че при мен е журналистка, която снима с фотоапарат. Става дума за дискриминацията, която и до ден днешен я има. Действието се развива във Франция, споделя Росица. - В България сме доста наплашени от мигранти, всякакви други етнически групи, различни от нашата. Те са хора като хора, с различна култура и им трябва малко време да се адаптират към тази в Европа, но са човешки същества, които имат еднакви нужди като нас."
"Цветята на алжиреца" вече обиколи различни фестивали из Франция и по света, спечели и награди, а една от тях бе на фестивал за късометражно кино в Лос Анджелис в категорията драма.
Фестивалният живот на първия й филм "Обичам те, татко" също е доста успешен. Сюжетът на лентата разказва за 25-годишната Вероника, принудена да проституира, за да може да купува лекарствата на баща си, който е болен от рак. Филмът минава през Кан и стига дори до Африка.
Темите, засегнати в проектите на Траянова, често са тези, за които другите предпочитат да си затварят очите. Тя се надява филмите й да накарат хората да се замислят и да променят отношението си към някои от проблемите. "Смятам, че с киното, чрез визуално представяне, това може да повлияе повече, отколкото ако го четеш в новините. Когато го видиш пред себе си, може би следващия път няма да пренебрегнеш неща, които обикновено игнорираш", казва режисьорката.
Преди да замине за Париж Росица пише романа "Химера за живот". След неговата поява са издадени и две нейни поетични книги. Тя продължава да пише поезия, но сега основната й насока в писането е в сценариите.
Следващият й проект отново засяга социална тема - насилието върху жени. "Това е експеримент, визуален театър, в голяма част е кино. Идеята е да покажа, че много се дигитализираме в отношенията. Липсата на комуникация, което до голяма степен отблъсква хората", обяснява тя.
"Искам да покажа една гледна точка на жените, които им липсва внимание или са игнорирани. Тази липса при жените понякога предизвиква някаква истерия, агресия. Искам да покажа самите съобщения, които са отблъскващи. Ако някой разпознае себе си, да си каже: "Не мога по този начин да отговарям на жена ми, на приятелката ми".
От друга страна искам да покажа на жените, че може би не с истерия е най-добрият вариант да си поискаш внимание. Самите мъже да се научат, че шамарите няма да постигнеш нищо добро, с игнориране също.
Идеята е да покажа как се смеят и са щастливи на фона на отблъскващи съобщения. Един контраст и хората да си кажат: имаше един момент, в който бяхме много щастливи, къде изчезна този момент."
И този проект със сигурност ще накара зрителите да се замислят и в най-добрия случай някои от тях да погледнат по различен начин на случващото се около тях.
