Има артисти, които се раждат, за да блестят. Артисти, които докосват сърцето ти само с един жест, мимика или дума дори. Толкова богати и пластични на емоции, толкова истински и заразителни с присъствието си и струящата от тях нечовешка енергия. Артисти с гигантски талант, които никога не можеш да забравиш.

Такава беше и винаги ще остане голямата легенда на българското кино и театър Стоянка Мутафова, която напусна сцената на живота на днешния ден, преди четири години. Неуморимата лудетина с младежки дух. Стихийното бедствие, което остави след себе си незаличима следа...
 

Тя беше не само артист от световна класа, но и Личност с главно "Л". В продължение на 97 години, тази същинска фурия не спря да черпи с пълни шепи от своя великански дух и щедро да раздава от него щастие, жизнерадост и вдъхновение на целия свят.

Такава беше Стоянка Мутафова. Едно голямо сърце, огнен темперамент и усмивка, която заразяваше. Такава и ще я запомним. Жените като Стоянка Мутафова ни вдъхновяват. Да вярваме повече в себе си, да бъдем по-силни и да знаем, че не бива да се взимаме много насериозно. Защото тя винаги казваше, че това е важно.

Много нейни колеги изляха болката си от загубата на тази уникална жена. За нея голямата Татяна Лолова казва:

"Тя винаги играеше шантавела, но всъщност бе много интелигентна, завършила е Класическа филология и може да не го показваше в образите на сцената, но когато бяхме в гримьорната, нейното класно образование впечатляваше всички. Поклон!"

"Отивам на представление в Сатирата и виждам Стояна, която седи в гримьорната. Аз се спрях пред отворената врата и казах: - Здравейте, госпожо Мутафова! - и тъй като знаех, че недовижда, подадох ѝ ръка и добавих - Мариан Бачев съм. - Знам те, бе. Аз по гласа те познавам. Много сте добри при Слави, но при теб ми харесва твоята деликатност, чувство за хумор и тънка ирония – казва с онова типично "р", което тя произнася, с леко вибриране. И добави: - Много е важно да работи актьорът в детайл, иначе джаста-праста всеки може... Достолепие и аристократизъм с огромна доза самоирония – така го живя тоя живот! Няма джаста-праста! Лек път на душата ѝ!", разказва Мариан Бачев.

Стоянка Мутафова си отиде. Но споменът за нея ще остане завинаги жив в сърцата ни. Нейният епидемичен смях заглъхна, но аплодисментите за Стоянка Мутафова няма да утихнат никога!

В памет на великата Стоянка Мутафова си припомняме шепа от нейните думи и мисли, събрали в едно и житейската мъдрост на един човешки живот, и красивата вселена на твореца, и неподражаемото чувство на хумор на една жена, която винаги ще помним:

"Вече съм твърде възрастна и гледам основно назад, не напред. Но се радвам, че още съм на сцена де. Дано е така до последно!"

"Моята усмивка не е дежурна усмивка."

"По-хубаво нещо от истината няма. От нея те заболява, но ако вникнеш по-дълбоко, виждаш, че е по-добре да го знаеш."

"Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство."

"Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин."

"Пет пари не давам на колко години съм. По-добре да съм ги направила, отколкото да не съм ги направила. Има хора, които си отидоха на 30."

"'Майната му'. Винаги съм била на този принцип. Не страдам много за нищо, нито пък се радвам прекалено на хубавите неща. Май това е формулата да станеш столетник като мен. Нищо не си слагам на сърце."

"Няма артист, който да каже, че не е искал да се издига. Това е лъжа. Ако е изостанал, то това се е случило при много различни причини. Има много талантливи хора, които изостават и не успяват, нямат късмет."

"Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано - едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея."

"Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят... На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!"