Нищо в този живот не е случайно, дори и това, за което съжаляваме. Всичко ни се случва с причина, защото трябва да го изживеем. Невинаги оценяваме мига, по-често гледаме по романтичен начин на отминалите красиви моменти. Истината обаче е, че отпечатъкът, който преживяванията ни оставят, ни формира като личности. Понякога ни сломява, друг път ни изгражда. Такъв е животът.

Има обаче няколко събития или по-скоро личности, които ни белязват завинаги. За добро или за лошо, точно тези хора помним, докато сме живи. Те просто се разполагат удобно в сърцето и душата ни и не напускат ума ни. Никога.

Та кой не си спомня първото влюбване? Кой не си спомня първата си, споделена или несподелена, любов? Да, тя винаги ще си остане. Някъде там – в сърцето и в ума ни. Без значение дали ни е научила да обичаме безрезервно, или ни е дала болезнен урок.

Втората личност е нашият учител, който ни е накарал да вярваме в себе си и ни е дал тласък тогава, когато не сме знаели в каква посока да поемем. Той ни е посочил пътя, благодарение и на него, ние сме това, което сме. Този човек може да е всеки – родител, близък, приятел, началната ни учителка... Той е дошъл с мисия, специално за нас. Всички срещаме ментора в живота си.

Третият човек е приятелят, който е по-скоро нашето второ „Аз“. Често се случва да го срещнем в онези луди училищни години или в университета. Той остава завинаги в душата ни и знаем, че и да се видим след десетилетие, пак ще се чувстваме сякаш сме били заедно довчера. Сродната ни душа, която знае какво си мислим, какво ще ни зарадва и как да ни усмихне. Това приятелство е вечно и по-силно от всичко!

Четете още: 10 спиращи дъха мисли на Елиф Шафак за любовта, вярата и още нещо