На 13 януари се навършват 160 години от рождението на българския писател и общественик Алеко Константинов. Останал в историята като Щастливеца, днес авторът продължава да живее чрез творбите си. Алеко е баща на най-известния сатиричен образ в българската литература – Бай Ганьо.

Нека да си припомним няколко от вечните цитати от книгата „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“:

„Какво ще ú гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…”

“– Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.
– Аз я платих.
– Имал си бол пари – платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината – каза наставнически бай Ганьо.”

“А бай Ганьо… възлезе бързешката по стълбата (на басейна – бел.цит.), изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:
– Булгар! Булга-ар!
И още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше:
“Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!”

„– А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица – тука ли си!… А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!… Обедът у Иречека благодарение на бай Ганя излезе доста оживен.“

„Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?
– Купуваме ги – отговаря едва сдържано един от нас.
– Тъй ли? Браво! – одобрява той с пълни от сочната круша уста. – Аз обичам круши.“

„… Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…“

„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“

„Защо съм Ганю Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме, в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева.“

„Не си е келепир да бъдеш опозиция.“

„И защо ще бутат опозицията – тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта в ръцете им – не искат да знаят. “

„Де се е чуло-видяло избор да стане, че да няма черпня. Не може. Така си е било, така си е и тъй ще отиде.“

„Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме.“

„И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него!“ „Правѝ си оглушки, па си гледай кефа.“

„Ний тука на орехи ли играем, или царство управяме. Каква е тази слободия?“ „Колко пъти съм те поучавал, че покорна глава сабя не я сече. Не си ме слушал – троши си сега главата.“