Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Баща е на детската писателка Леда Милева.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днес Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство.

Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911 – 1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912 – 1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел, която не успява да защити.

През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“.

През юли 1914 г., след началото на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България

Твори във време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции. С публицистиката си развива модернизма, обогатява периодичния печат, провокира съвременниците си и бъдещите поколения.

Предлагаме ви избрани цитати от творчеството на незабравимия български поет, надживял времето си:

ЯНУАРИ (из “Експресионистично календарче” за 1921 г.)

В този ден съм аз роден.
В този ден между ледените зъби на студа глъхне прехапан последният рев на снежните бури. Голямата мечка настръхна замръзнала – бяла – от лед; между блестящите и ледни зъби – разтрошеният диск на Полярната звезда.
Тишина и неподвижност на синия мраз; под безтрепетните зари на северното сияние.
Над прага на моята съдба стои беловласият старец Водолей: на моята съдба неспирната струя, която той излива – замръзна, моята съдба.
В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед.
Аз видях, че прозрачен светъл ангел донесе между своите нежни пръсти сърцето ми – далече от блажените предели. Той не дойде: издъхна нежното сърце в ледените нокти на мраза.
В този дан съм аз роден. Сърцето ми замръзна: огромен светъл къс от лед.
Не любя аз. Сърцето ми е лед – камък, желязо – жестоко. Не любя нищо, никого. Не любя!
О, книга на враждите!
Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден камък – и чакам: готов за бой.
Горко на меките чела!

***

Из "Септември"

Глас народен:
Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!

***

„Писателю,
Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник – твой празник – какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия – то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого, освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.
Защото Животът е проблемът.“

***

„Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“