През есента на 1948 г. Ърнест Хемингуей посещава Венеция с четвъртата си съпруга. Градът е прекрасен, есен е, мирише на… любов. Но не само любовта грабва сърцето на майстора на думите. Една жена в този град го очарова така, че той потъва в очите й. Андриана Иванчич привлича погледа на 50-годишния писател.

И той се влюбва.

Едва завършила гимназия, Адриана вдъхновява Хемингуей и той създава шедьовъра си „Старецът и морето”. Връзката им, която е платонична (по думите и на двамата), продължава дълги години и той успява да завърши своите финални творби.

Точно тогава пише и много писма до музата си, която е с 30 години по-млада от него. В едно от тях говори за любовта. Така, както може да го направи само един талантлив и много влюбен мъж. Говори с нежност и болка, с тежестта на опита си и лекотата на непораснало момче.

„Тя е бърза, развива по-голяма скорост от ракети и насочвани снаряди, ще я получиш, преди още да съм свършил да печатам това изречение. И не е нужно да си предпазлив с нея. Тя е издръжлива, с гаранция за през целия ти живот, валидна за всички страни. Смяната на топло и студено не й влияе. Не ръждясва, а става по-здрава и силна с употребата. Може да се храни с манго или скариди без период за приспособяване, а пък ако някой път не я искаш, хвърли я в морето и тя автоматично ще доплува обратно при теб”.

Цитатът е от книгата на Андреа ди Робилант "Есен във Венеция", издателство "Колибри"