Колко дни в живота ни са слънчеви? Къде е истината? Наистина ли в нас сърцето е пресъхнало за песен и за радост без остатък? И где е щастието на човека, заключен в тяло смъртно, с безпределен дух? Вземете си това скъпоценно книжно бижу, пуснете си „Лунна светлина“ на Дебюси и преглъщайте стиховете бавно, наслаждавайки се на всяка дума, на всяка волнокрила мисъл…

Багряна е едновременно близка и недосегаема. Вижте я как грациозно прелиства сбитите страници на времето. По пръстите й лепне лек прашец с горчиво-сладък мирис на сухи листа. Фантомите на миналото й неспирно я преследват. Сърцето й не е имунизирано срещу забравата. То е все така уязвимо - за предишни, днешни и бъдещи отрови. И все така се бори да възкръсва. Голямата тема у Багряна е любовта и на нея са подчинени – от нея произтичат – всички останали теми: пътешествията, рискът, полетът, надмогването на гравитацията, самотата, споменът...

Съставителите на сборника „Аз обичам самата любов“ имат право: младата Багряна предизвиква възхита, а зрялата - уважение. Тази книга е симфония от преливащи се вътрешни състояния. Празнуване на живота в цялата му пълнота, без начало и край. Сполучлив опит поезията ѝ да бъде показана не толкова в нейната святост, колкото в нейната вечност: Багряна завинаги.

АПРИЛ

Слънчев сноп от прозореца влиза,
цветен сняг е земята покрил
като с брачна, дантелена риза —
дойде неусетно април.

Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
А пчелите сега опрашават
медоносния ябълков цвят.

Вечер лъха презморския вятър,
който всичките пъпки разви.
Аз обичам безумно и свято —
бог сърцето ми благослови.

Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов —
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.

СНЯГ

Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла – без име,
нито писана, нито разказана.

Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.

И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и клони дантелени.
И ний, първите стъпки поели –
от съня и покоя извели ни...

Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.

Но през някоя Коледна вечер,
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.

И ще спрат в този град, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панихида –
на нашата младост угаснала.

ДНЕС

Живеем ние в дни, пропити с неизвестност,
в които всеки миг е пътя ти пресечен,
в които да умреш е може би най-лесното –
живота да скратиш, изпълнен с безчовечност...

Наистина ли в нас сърцето е пресекнало
за обич и добро, за песен и за радост
и няма зов, ни глас у него да отекне
и всеки пламък жив загасва и пропада?

Но ето, слънчев лъч прониза днес стъклото.
Подигна ти глава, прозореца разтвори,
пое дълбоко дъх и в миг забрави злото,
войната и гладът, и гинещите хора.

Деца играят вън. Смехът и виковете им,
и тази светлина, която ги залива,
и този въздух нов, през който е преплетен
дъхът на мокър тор и изкълнила нива –

о, този дъх познат, що всякъде прониква,
и този детски смях над злото и доброто,
и този вкус тръпчив на див плод по езика ти,
нима не ги позна? Те идат от живота.

От същия живот, чиито дни са залпове
и жупел, и тътнеж, и огнени повеи,
и който днес не сън и радост е, а заповед
– в бетонения век – бетонни да живеем.