Да, никой не ни е виновен, че мъжете сега търсят нещо по-засукано. Сами сме си виновни. Вечно недоволни от себе си, вечно търсещи, мечтаещи за по-големи устни, по-голям бюст, по-малки глезени, по-дълги коси, екстеншъни, изкуствени нокти… Загубихме битката със силикона, после с филърите и някак безславно губим битката с женствеността. Опитвайки се да бъдем идеални ние забравихме да бъдем истински. И научихме мъжете да харесват ментета.

Нали знаете приказката, че кой каквото сам си направи, никой друг няма да може. Така е. Ние сами съсипахме представата за онази, красивата женствена фигура, за извивките, които спират дъха, за бедрата, които се полюляват и покачват оборотите на сърцето, за погледите, които нямат нужда от изкуствени мигли, за да бъдат влюбени и обещаващи, за устните, които се усмихват нежно, а не като пилешко дупе. Животът ни се превърна в низ от процедури и скъпи инвазии. И докато аксесоарите, „увеличаващи” нашата прелест, стават все повече, сърцето се вълнува все по-рядко.

Вместо да мечтаем да отидем на кино с любимия или да се качим в планината, за да се радваме на гледката отвисоко, целувайки се на фона на птичите песни, ние мечтаем да си подарим поредната процедура, която ще запълни бръчките ни или ще удължи бедрата ни, ще стегне дупето или ще намали обиколката на корема.

Забравихме да бъдем себе си и да се обичаме такива, каквито сме.

Как тогава искаме другите да ни обичат? Сайтовете за запознанства са пълни с хора, които търсят половинката си или просто малко забавление. И когато стигнат до среща, и двете страни са силно разочаровани, защото снимките, които са си качили, всъщност нямат нищо общо с действителността. Или са отпреди 15 години, или на цветя и водопади. Не се харесваме. Не се чувстваме добре в кожата си. А мечтаем да бъдем харесани.

Вчера в социалните мрежи един познат сподели, че „мъжете харесваме красивите жени, които изглеждат като жени”. А какво харесваме ние, жените? Задавали ли сте си този въпрос? Или в търсене на идеалното си Аз никога не сте се поглеждали в огледалото без критика и опит за корекция, дори и само мислена.

Хайде да се научим да бъдем себе си. Чаровни, но естествени. Усмихнати, мили, нежни, обичащи, търсещи, развиващи се, усъвършенстващи се. Но не с филъри и ботокс, псуващи като хамали, мъкнещи по 15 торби на гръб. А с нова книга, идея за добре прекарано време, опит за нов домашен сладкиш. Нека се опитаме поне за миг да бъдем жени. И да знаете - да поискате помощ, не е грях. Да ви платят фреша в парка, не означава, че вие сте безделничка, която не работи, и не е обещание за нещо друго. Просто жест на джентълмен към дама. Не казвайте "не, благодаря" на всяко предложение, от страх той да не си помисли нещо...

И съм сигурна, че изведнъж ще видим колко много мъже има около нас. Мъже, които мечтаят да блеснат и да бъдат оценени. Просто досега не сме им дали шанс, не сме им позволили да бъдат такива. Защото ние, през годините, искаме хем да сме мъжки момичета, хем да сме перфектни, хем да сме идеални, хем да сме нежния пол.

И си живеем така заедно, но поотделно. Силни мъжки момичета, които се оплакват, че мъже няма, и наранени мъже, които не смеят да бъдат себе си, за да не ги отрежат пак...

Аз от една година се уча да бъда слаба. Не, качвайки се на кантара. А слаба в срещата си със силния пол. Да не се изтъквам колко по-добре мога да правя нещата, колко съм независима и желязна. Мога. Но не искам. Не искам да бъда мъжко момиче, искам мъжете да ми свалят звезди и да ме носят на ръце. Това е истинската приказка. И е крайно време да променим финала. Защото в противен случай половете ще загубят напълно своя смисъл и блясък. А ние ще загубим любовта. Такава, каквато мечтаем да бъде. Но не ѝ позволяваме. Защото някъде по пътя на оцеляването сме забравили да бъдем слаби.