Двама пенсионери са мъчили животно. Не е ясно дали са го убили. Те твърдят, че не са. Но това няма и значение. Защото фактът, че са мъчили животно по този начин, и то пред дете, което е заснело всичко, само по себе си е престъпление. И говори много. За депресираното ни и комплексирано общество, в което престъпленията не се наказват. В което животът и достойнството както на хората, така и на животните не струват пет пари.

Двама души са мъчили животно. А първите им думи, след като ги пуснаха от ареста, бяха: "Боже, колко са глупави" - за журналистите, събрани отпред... Трябва ли това да ни изненадва, при условие че много по-важни хора в държавата наричат журналистите "мисирки" и нищо не се случва?

240 народни представители мъчат няколко милиона. Ежедневно. С липсата на добро здравеопазване, с липсата на палиативни грижи, с липсата на грижа за бременните, майките, пенсионерите...

Толкова много липси ни се натрупаха през последните години. А липсата на човечност е най-голямата. И най-страшната.

Чудно ли e тогава, че децата ни се превръщат в биячи и насилници? Не. Нормално е. Като продължение на целия този ужасен филм, в който сме герои години наред. Някой блъска друг на пешеходна пътека. И продължава живота си. Някой удря друг, изнасилва, обира. И животът продължава. И е страшно, и е тъжно. За всички нас. Които оставаме тук. Които искаме да отглеждаме деца. Искаме да обичаме, да създаваме, да бъдем щастливи и полезни.

Порочен кръг. Защото всичко това зависи и от нас. Всички. От нашия праг на търпимост, от липсата на отношение, на гражданска позиция.

Превърнали сме се в безчувствено стадо, обезверено, без мечти и надежди. Събуждаме се и заспиваме с ежедневните си драми. И не можем да видим, че има много по-важни неща. Че светът отдавна е надраснал тази първична жестокост. И че дали чадърите на плажа ще бъдат безплатни, е най-малкият ни проблем. Трябва да започнем от много по-далеч.

Да разрушим тази кула от липси, за да построим наново храм, в който да съхраним онова, което дедите ни са завещали. История, писменост, наследство, природа... Имаме ги, ценни са. Но ние не го осъзнаваме. Не ни пука. Защо?

Как успяхме да се загубим толкова в лабиринта на непоносимостта, злобата, завистта, мързела и безхаберието? Не виждам начин да променим нещо. А вие? Дали скоро ще бъдем готови да направим стъпка напред в положителна посока?

Всъщност - всичко зависи от теб - човекът, който сега чете тези редове. Покажи, че си непримирим. И следващия път, когато някой убие или измъчва животно, си задай само един въпрос. Въпросът, който Хемингуей ни накара да научим наизуст:

"За кого бие камбаната? Камбата бие за теб!"